— Това не са просто сънища. Те са истина. Просто напоследък осъзнах, че все повече и повече от тях ме спохождат, когато животът ми е в опасност. Очевидно съм в някакъв процес на трансформация.
— Истина ли? Значи ти не си човек, който сънува, че е дракон, а по-скоро обратното?
— Нещо такова. Или и двете. Или нито едното от двете. Не знам. Но те са истина и се убеждавам в това все повече и повече. Толкова истина, колкото е и сегашното ми състояние.
— Тези… драконите от Бел’куинит… Мислиш ли, че те — ти — който и да е — са построили Пътя?
— Не точно са го построили. Те някак са го композирали, събрали — като съдържание на книга.
— И ние се движим по една абстракция? Или сън?
— Не знам как да го нарека.
— Трябва да остана с теб, Ред. Поне докато не оздравееш.
— Ето защо предпочитах да не ти казвам толкова много. Предвиждах подобна реакция. Не мога да убедя друг в съществуването на вариант на реалността, който засега е част единствено от собствените ми видения. Но знам, че съм нормален.
— Каза „толкова много“. Това означава, че има още за разказване, а и все още не съм си изяснила причината да искаш да се отървеш от мен. Дай да чуем цялата история.
— Точно това се опитвах да избягна…
Пикапът шумно изскърца. Седалката отдясно се надигна. Кормилото се удължи и изкриви към Ред като внезапно разцъфнало цвете. Покривът се спусна ниско над главата му. Метална ръка изскочи от жабката и се насочи към него. В каросерията отзад една сянка се раздвижи.
— Мога да те откарам в най-близката санитарна станция за пълно физическо и психиатрично лечение, освен ако не ми дадеш сериозно основание да не го направя.
— Това също се опитвах да го избягна — възкликна Ред. — Разбрах накъде биеш. О’кей. Успокой се и ще задоволя любопитството ти.
Металната ръка се прибра в жабката и след миг отново изскочи, хванала запалена пура. В същото време покривът, седалката и кормилото се върнаха към обичайните си форми.
— Благодаря. — Той пое пурата и всмукна от нея.
— Защо трябва да си тръгна? — настоя Цветето.
— Казано най-просто, ти си чувствително същество, което харесвам. Опитвам се да те предпазя.
— Мисля, че съм по-добра от теб по поемането на удари.
— Не става въпрос само за опасностите. Говоря за почти сигурното ти унищожение…
— Повтарям…
— Никога няма да чуеш цялата история, ако продължаваш да ме прекъсваш.
— Така или иначе не чувам нищо съществено.
— Не знам. Дали това е сън, дали другото е сън — нямам представа. Няма значение. Знам, че съм онзи, когото сънувам. Една жена, с която навремето се срещнах като старец, твърдеше нещо, което чак днес разбирам, че е вярно. Преди тези от моята кръв да достигнат зрелостта, трябва да бъдат поставени на Пътя, за да се подмладят — защото ние сме били родени съсухрени, изкривени и стари, и трябва да открием младостта си, която в тази ни форма е равносилна на зрелостта. Всъщност може би тази е и причината за съществуването на Пътя, и започвам да подозирам, че всички, които пътуват по него, сигурно имат по нещичко от нашата кръв. Но не съм стопроцентово сигурен в това.
— Запази размишленията си за края.
— Добре. Лейла постепенно стана по-самоунищожителна и опасна за самата себе си, макар пътищата ни по странен начин да продължаваха да се пресичат. С нея всичко започна по-рано, отколкото с мен. Аз го осъзнах по-късно и се опитах да го контролирам. Тя винаги е била по-чувствителна от мен…
— Стой. Лейла е жената от Ве Шестнайсет — онази, за която си спомняш от времето, когато си бил стар?
— Да. Тя ще потвърди всичко това, ако я срещнеш отново. Ние първо търсехме — отначало заедно, а после поотделно — обратния път към мястото, откъдето сме дошли. Безуспешно. Тогава аз реших, че причината за това е в промените, които са настъпили по самия Път от времето на най-ранните ми спомени. Затова се захванах да променям картината, да се опитвам да я подредя в синхрон с тези спомени — като се надявах да открия изгубената отсечка, веднага щом всичко си дойде по местата. Но светът е твърде объркан и тази работа е доста трудна. Сега осъзнавам, че не мога просто да човъркам Пътя тук и там, и да го докарам до положението, в което беше, когато бях стар. Всъщност, осъзнах това още преди известно време, но не можех да измисля друг начин да се справя с проблема, така че продължих да упорствам. После Чадуик ми обяви черна десятка и всичко бавно започна да идва на мястото си.
Ред издуха едно димно облаче и се загледа през прозореца. Някакво малко черно превозно средство ги задмина. Докато го наблюдаваше как се отдалечава, той продължи: