— Щом веднъж животът ми биваше застрашен, пристъпите ми се учестяваха, сънищата — също. Виждах все по-ясно и по-ясно кои от тях са истина и внезапно осъзнах, че именно заплахата ги причинява. Обмислих миналото си. Реагирал съм на различни опасности по подобен начин. Когато бяхме на полето, преди атаката на онази машина, през главата ми мина мисълта, че с тази вендета Чадуик без да иска ми прави услуга. После, докато се изнасяхме оттам, си помислих, че може би не го прави случайно. Да предположим, че — може би подсъзнателно — той се опитва да ми помогне? Не е изключено с него да имаме един и същи корен и той някак да знае какво е необходимо…
Той остави думите да увиснат във въздуха.
— Последният пристъп наистина е пообъркал мисленето ти, Ред. Това, което казваш, не звучи смислено. Освен ако не пропускаш нещо.
— Е, имам доста приятели и наоколо вече се знае какво точно става. Не изключвам възможността някой от тях да се опита да премахне Чадуик, за да ми направи услуга. Бих искал да го предотвратя. Именно това е причината за нашето пътуване натам.
— Хм. Ако последвам откачената ти логика, мога да разбера внезапното желание да спасиш живота на човека, който се опитва да те убие. Но не това имах предвид. Ти го каза, за да ме разсееш. Има нещо друго, което премълчаваш, а аз вече съм много близо до него. Хайде де!
— Цвете, прекарала си с мен твърде дълго време. Имаше една друга система, също като теб, която в крайна сметка се наложи да изоставя, защото беше започнала да мисли твърде еднакво с мен.
— Ще го имам предвид. И бъди сигурен, че аз ще съм тази, която ще те изостави първа. Междувременно…
— Всъщност, аз си мислех, че е започнала да пощурява. Сега се чудя дали не беше по-възприемчива от…
— Колкото и да се опитваш, не можеш да отклониш вниманието ми! Какво криеш?
— Всъщност, нищо. Търся обратния път към съществувание, което започвам да си спомням все по-ясно. Знаеш, че е така. Винаги съм търсел. Имам чувството — ако това очакваш да чуеш, — че вероятно ще го намеря съвсем скоро.
— Аха! Най-сетне. О’кей, така и предполагах. Сега ми кажи останалите новини. Как ще стане това?
— Ами, предполагам, че настоящото ми съществувание трябва да бъде, как да кажа, прекъснато, преди да се стигне до другото.
— Знаеш ли, през цялото време чувствах, че се въртиш около нещо такова. Това е най-чудновато обясненото желание за смърт, което някога съм чувала. Имаш ли нещо да добавиш? Реши ли вече как точно да стане?
— Не, не. Не е това, което се опитваш да си внушиш. Никога не съм си мислил за самоубийство. Погледни на него като на предчувствие — предполагам, че така може да бъде окачествено най-правилно. Просто в момента усещам, че то трябва да се случи. Чувствам също, че не става въпрос за случайни обстоятелства. Промяната ще се извърши по определен начин и в точно определена точка.
— Знаеш ли времето, мястото и начина?
— Не.
— Е, и това е нещо. Може би скоро ще имаш ново предчувствие.
— Не ми се вярва.
— Както и да е, радвам се, че ми разказа. И сега, за да отговоря на твоя въпрос — не, няма да те оставя.
— Но можеш да бъдеш разрушена или унищожена, когато това се случи.
— Животът е пълен с изненади. Ще си пробвам късмета. Пък и Мондамей едва ли би ми простил, ако те изоставя.
— Вие се разбирате доста добре, а?
— Да.
— Интересно…
— Ти си този, за когото става въпрос в момента. Моите решения са базирани основно на фактите и логиката, както знаеш.
— Знам. Но…
— Никакво „но“! Млъкни за минута, докато аз разсъждавам. Не разполагам с факти, за да начертая следващите ни действия. Всичко, което ми каза, е отвъд границите на нормалното. И сега искам да проникна именно в паранормалното, ала няма как да го направя. Всичко, на което мога да се осланям, е познанието ми за теб, натрупано по време на дългите ни пътувания заедно. Хем искам да повярвам, че знаеш какво вършиш, хем се страхувам, че всъщност правиш грешка.
— И?
— Стигам до извода, че ако те възпра и се окаже, че си бил прав, а аз съм грешала — и че съм попречила на нещо, което е много важно за теб — ще се почувствам отвратително. Ще съм се провалила в ролята си на твой помощник. Затова се чувствам задължена да продължа с теб и да ти помагам в това, което си си наумил, дори да не съм съвсем съгласна с него.
— Това е повече, отколкото искам от теб и ти го знаеш.
— Знам го. Просто съм дяволски благородна. Искам да подчертая още, че си запазвам правото да ударя спирачки, ако усетя, че правиш нещо наистина адски глупаво.
— Струва ми се справедливо.
— Така е.
Ред смукна от пурата.
Километрите тиктакаха в него като години.