ДВЕ
Маркиз дьо Сад внезапно хвърли перото си и се надигна от писалището със странен блясък в очите. Събра накуп всички ръкописи от писателската работилница, грабна ги и излезе на балкона. Започна да измъква листата един по един и да ги хвърля навън. Те полетяха като огромни сиви снежинки над града.
Той направи кратка танцова стъпка, целуна пръстите си и помаха на последните падащи листа, събрали в едно мечтите на бъдещи писатели от половин дузина векове.
— Всичко хубаво, довиждане, сбогом — каза той, после се обърна и се усмихна.
Когато се върна на писалището, взе перото си и написа: Направих услуга на своя наследник и унищожих всичките ви глупави ръкописи. Никой от вас няма и капчица талант. После се подписа. Сгъна листа, за да го вземе със себе си и да го закачи на вратата на съвещателната зала, когато по пътя си навън минеше покрай нея.
Сетне взе нов лист.
Може да изглежда, написа той, че се отплащам за гостоприемството и щедростта ви доста необичайно — с решението си да помогна на най-големия ви враг да ви унищожи. Бих добавил — да ви унищожи по възможно най-страховит начин. Някой би си помислил, че чувството ми за справедливост се е изкривило и че съм се продал на Дявола. И би сгрешил.
След като се подписа, той добави послепис: Когато четете това, вече ще сте мъртъв.
Изкикоти се, постави върху листа преспапие във формата на череп, стана и напусна помещението, оставяйки вратата леко открехната.
Слезе на първия етаж, закачи съобщението към учениците си и се насочи към външната врата. Наоколо нямаше никой. Когато излезе навън, потръпна от ласките на хладния бриз и се намръщи, щом чу птичето чуруликане — не беше сигурен дали е на живо или запис, — долитащо от близкия парк. После се изкикоти. Въпреки всичко, това щеше да е един славен ден. Качи се на подвижната пътека, която водеше на север към точката за прехвърляне. Когато стигна там, се прехвърли на пътеката, отиваща на запад. Засвирука си някаква мелодийка. Забеляза няколко човека, но никой от тях не беше в непосредствена близост. Той се качи на по-бързата пътека, сетне се върна на по-бавната, докато най-сетне не слезе на необходимото място. Можеше да стигне дотук и чрез подземните пътеки, но не беше запознат с техните посоки и разстоянията. Пейзажът му бе помогнал да се ориентира по-бързо.
Той влезе в огромната сграда, насочен в посоката, която му се струваше правилната. Размина се с двама техници с бели комбинезони и им кимна. Те кимнаха в отговор.
Най-сетне стигна в голямата зала. На работната маса в центъра Съндок сглобяваше нещо. Беше сам.
Маркизът беше минал по-голямата част от разстоянието между тях, когато Съндок го усети и вдигна глава.
— О, здравейте, маркизе — каза той, избърса ръката си и я протегна към него.
— Можете да ме наричате Алфонс.
— Чудесно. Искате да го погледнете отново, а?
— Да. Успях да открадна няколко минутки от ужасната програма, която ми е съставил Чадуик. О, мили боже!
— Какво?
— Магнетичният флуид от уреда зад вас се разлива!
— Какво? Там няма…
Съндок се обърна да провери какво става. И тялото му се стовари върху масата.
В дясната си ръка маркизът държеше един чорап. Вътре имаше голямо парче сапун. Той пъхна своеобразното оръжие обратно в джоба си, хвана Съндок под мишниците и го изтърколи на земята. После взе парчето брезент, което покриваше една от близките машини и го разстла върху неподвижното тяло.
С тихо подсвиркване, той се насочи към контролния пункт и дръпна ръчката. След миг чу ниския, шептящ звук на машината. Приближи се до ръба на ямата и погледна долу. Каската вече беше в ръцете му.
— Удивително чудовище на Откровенията — възкликна той. Звярът долу изръмжа, заряза останките на кравата, с които се занимаваше и започна да обикаля около стените на ямата, като вдигаше невероятен шум. — Откога чакам да се съберем, прекрасни мой. Но само още един момент…
— Хей! Какво става там?
Двамата техници, с които се беше разминал по пътя си за насам, тъкмо влизаха в залата.
— Дръпнете я обратно! Дръпнете я! — изкрещя единият от тях и се затича към контролния пулт.
Маркизът вдигна каската и я постави на главата си. Последва миг на приятна дезориентация. Той затвори очи.
… Стената потъваше навсякъде около него. Той съзря собствения си смален силует с нахлупената на главата каска. Видя и първата фигура с бял комбинезон да се появява до пулта. Втората дотича след секунда.
— Не правете това! — опита се да каже той.
Но бутонът вече беше натиснат. Изведнъж стените престанаха да се движат. Той рязко се надигна. Господи! Каква мощ! Защитната ограда се огъна. За миг се задържа на ръба на ямата, после тръгна напред. Пултът и техниците изчезнаха под него. Той изрева…