Наведи главата си, поиска той, за да мога да се кача.
После несръчно яхна врата на гигантския звяр.
А сега ще направим малка разходка. Днес ти си моята голяма атракция.
Външната врата им се видя тясна, но само за няколко секунди.
Докато минаваше през зоната, оградена от подвижните пътеки, оттук и оттам започнаха да се чуват писъци. Едно пъплещо превозно средство спря и пътниците му се разбягаха. Бризът, слънчевата светлина и птиците вече не го дразнеха. Дори почти го забавляваха. Той преобърна изоставеното возило и измуча нещо като мелодия. Главната квартира на Чадуик се виждаше недалеч напред. По това време Чадуик трябваше да е в стаята за почивка…
Сеейки ужас и разрушения, той напусна градската зона и навлезе в парка. Мина през елегантно оформените редици от дървета, храсти и цветни лехи. Скрити край леха от фалшиви лалета, двама любовници бяха премачкани, точно когато достигаха оргазъм. Под тежките му стъпки се трошаха и мачкаха пейки и контейнери за отпадъци. Ревът му заглушаваше всички останали звуци.
Когато се появи от тази страна на парка, която беше най-близо до целта му, той се опита да смачка една малка черна кола. Тя бе забавила ход и очевидно искаше да паркира до синия пикап, който не бе забелязал досега. В крайна сметка обаче го заобиколи и с голяма скорост изчезна по пътя.
Той продължи, мина вдясно от входа и зави зад ъгъла, без да забележи сянката зад себе си. Подобна сянка лежеше и над пикапа.
Докато броеше прозорците, ревът му стихна. Търсеше нужния участък на стената. Крачейки бавно, дишайки тежко и кикотейки се, той не чу звуците от превозните средства, струпващи се пред входа на сградата. И да ги беше чул, пак нямаше да им обърне внимание.
Когато удари, удоволствието му достигна още по-големи висини. Фасадата потрепера. На третия път стената се пропука и той проникна в голямата зала. Таванът се разруши и парчетата се посипаха около него, докато той продължи да настъпва към Чадуик и мъжа до него. Двамата бяха застанали край камината, пред черния сфинкс и разглеждаха някаква дълга хартиена лента. Той размаха предните си лапи. Езикът му се стрелна напред.
— Смъртта на Чадуик! — извика той. — От Тиранозавър рекс! Под контрола на маркиз дьо Сад!
— В интерес на истината — обади се Чадуик, като изтръска пепелта от пурата си, — има далеч по-лесни начини да ми подадете оставката си.
Звярът застина. Сянката мина на сантиметри от опашката му и влетя в стаята. Предните му лапи потръпнаха.
— Маркизът вече се представи — каза Чадуик и постави ръка върху рамото на другия мъж. — А сега, маркизе, бих искал да се запознаете с моя бивш съдружник Ред Доракийн.
Усмивката на маркиза угасна. Звярът изсумтя неспокойно.
— Свалете си шапката — нареди дьо Сад.
Ред свали бейзболната си шапка и се ухили.
— Приличате си със снимката в досието — отбеляза маркизът. Междувременно Чадуик отиде до сфинкса и откъсна поредната разпечатка, изскочила от устата му. — Какво правите тук? Този човек иска да отнеме живота ви.
— Е, наистина…
В другия край на стаята, където беше застинала сянката, се чу нещо като експлозия. Бюра, столове, ориенталски килими и колички за напитки бяха всмукани в образувалото се черно торнадо, заедно с отломките от стените и тавана, остатъците от голям обяд, препариран леопард, бухал и тленните останки на една котка, която бе издъхнала малко по-рано в покритата със завеси ниша. Завесите също потънаха в отворената паст. Тримата мъже наблюдаваха с интерес, а тиранозавърът — с глуповато изражение, докато вратата към един таен хладилник бе всмукана заедно с цялото му съдържание.
Черният стълб се уголемяваше и поглъщаше почти всеки податлив предмет в стаята. В един момент от него се разнесе някакъв звук, чиято височина се увеличаваше успоредно с увеличаването на силата му.
— Това не е някакъв местен метеорологичен феномен, нали? — полюбопитства Ред.
— Едва ли — отвърна Чадуик.
Във вътрешността на торнадото започна да се очертава огромна форма. Звукът изчезна. Пред очите им се материализира гигантска фигура с огромни разперени крила. Тя остана неподвижна, докато не се оформи дотолкова, че вече не оставяше съмнения за вида си.
Беше почти с размерите на тиранозавъра и макар да беше влечугоподобно, нямаше съмнение, че е от далеч по-усъвършенстван вид. Цветът на монетоподобните му люспи варираше от злато на гърдите, през медно-жълто на гърба, до червено на опашката. Очите му бяха големи и златисти. Погледът му беше особен и някак смущаващ. Струйки дим се извиваха от ноздрите му. То внезапно пристъпи два метра напред и главата му се наведе в бързо движение. Гласът му беше тих, странно носов, а думите му не бяха адресирани нито към Ред, нито към Чадуик.