Ред потърка очи и погледна вдясно от себе си. Чадуик също се размърда.
— Говори шепнешком — нареди Ред. — Колко близо сме?
— Много близо. Затова и те събудих. Имаш ли някаква представа какво смяташ да правиш, когато достигнеш магическата си точка?
Ред отново погледна Чадуик.
— Искам да го оставим, преди да стигнем там. Това е за негово…
— Не! — викна Чадуик и се изправи в седалката. — Няма да се отървеш от мен точно сега! Искам да видя тази лудост до самия й край!
— Тъкмо бях започнал да казвам, че това е за твое добро. Искаш в крайна сметка да останеш жив, нали?
— За разлика от теб, аз знам какво правя, глупак такъв! Времето ти още не е дошло.
— Какво искаш да кажеш с това? Опитвам се да ти направя услуга, а ти се държиш като тъпанар! Цвете! Отбий встрани!
Ръката на Чадуик се стрелна напред и превключи от автоматично на ръчно управление. Колата се отклони вляво. Ред хвана кормилото и го завъртя.
— Шантаво копеле! Да убиеш и двама ни ли се опитваш?
Чадуик се засмя диво, после удари Ред по ръката, докато той се опитваше да превключи отново на автоматично управление.
Ред започна да натиска спирачките. Погледна към Чадуик.
— Чуй! Ако греша, ще мина да те взема после. Но ако съм прав, няма да ти е приятно да си там. Отивам да срещна съдбата си. Аз…
Той започна да завърта кормилото надясно. Чадуик се хвърли върху него и отново изви вляво.
— Виж навън! Хора!
Ред погледна през прозореца и видя Лейла, която размахваше ръце над главата си. С едната развяваше дори кърпичка. Далеч зад нея един млад мъж също махаше.
Докато ги задминаваха, Чадуик го удари в брадичката. Главата на Ред се блъсна в рамката на прозореца. Чадуик отново сграбчи кормилото.
— Спрете! И двамата спрете! — викна Цветето. — Някой да превключи на автоматично!
Те задминаха една сигнална светлина. Ред видя знака със синия зикурат, докато изтикваше Чадуик обратно в неговата седалка. После ръката му се стрелна напред и успя да превключи на автоматично управление, тъкмо когато навлизаха в изхода.
Незабавно последва скърцането на спирачките и Цветето викна:
— Пътят е блокиран!
Гумите изсвистяха. Земята отляво на пътя рязко потъна. Вдясно над жълтата почва се издигаше скала… Ред завъртя кормилото наляво. Колата изви надясно.
— Съжалявам, шефе — обади се Цветето. — Един от двама ни греши и се надявам това да си ти.
Нещо меко и тежко го обгърна, когато изскочиха от пътя и пикапът се блъсна в скалата. Той чу, че вратата се отваря. После беше катапултиран.
Падна, удари се в земята, претърколи се… Загуби съзнание. Не знаеше колко е останал така, но не беше за дълго.
Можеше да чуе пращенето на огъня. Отнякъде сякаш се чуваха и викове. Той вдиша дълбоко няколко пъти. После се изпъна и почувства прилив на облекчение. Май не си беше счупил нищо…
Започна да се бори с пашкула си. Беше от тежко, бяло, пенливо вещество.
Виковете се приближиха. Гласовете бяха няколко, но той все още не можеше да различи какво казват.
Успя да прокара ръце около кръста си и нагоре по гърдите. Усети внезапна болка от лявата страна на гръдния си кош.
Хвана се за материята пред себе си, задращи по нея, проби я с пръстите си. Тя бавно се разкъсваше. Задълба още по-упорито.
Материята се разкъса окончателно. Ред се опря на ръце и пропълзя през отвора. Чу гласа на Лейла да вика името му. После я видя да тича към него.
Обърна се и погледна в подножието на скалата, където пикапът му лежеше на една страна и гореше. Направи опит да се изправи, но кракът му беше обгърнат от лепкавата материя и той отново се стовари в седнало положение. Едната му страна още пулсираше.
— Не — каза Ред, загледан в горящия пикап. — Не…
Една ръка докосна рамото му. Той не вдигна поглед.
— Рейд?…
— Не — повтори той.
Под тях пикапът внезапно разцъфтя в огнена топка. Миг по-късно усетиха и топлинната вълна. Ред вдигна лявата си ръка, тъкмо когато на няколко крачки от него се появи и Ранди.
— Можеше да си там вътре… — обади се Лейла.
Ръката му се стрелна напред. Пръстът му сочеше към огъня.
Сред пламъците се надигна кула от гъст дим. Във вътрешността й сякаш нещо мърдаше и се извиваше като спирала.
— Там! — възкликна той. — Сега разбирам.
Един огромен сивкавозелен дракон се издигна от пламтящата кола.
— Беше дошло времето на Чадуик — обясни Лейла. — Всичките ти действия бяха предназначени да му служат.
Ред кимна, без да откъсва очи от носещата се във въздуха форма. Всичките й движения бяха грациозни и някак граничеха с еротиката. Това беше един въздушен танц на свободата.
Драконът внезапно спря и погледна към тях. Разпери крилата си и се понесе в тяхната посока. Когато ги приближи, успя някак да остане неподвижно във въздуха.