— Благодаря ви, деца — каза той с мелодичния си глас. — Направихте за мен това, което не знаех как да постигна.
После бавно закръжи над главите им.
— Каква е тайната? — попита Ред. — Спомнях си повече, отколкото ти. Мислех, че подготвям всичко за себе си.
Драконът погледна нагоре, където кръжеше друга тъмна сянка.
— Събития, детето ми. Събитията и тяхната подсъзнателна манипулация — отвърна той. — Не мога да те съветвам, защото всички сме различни. Продължи да търсиш, ако смяташ, че трябва. Това може да се окаже пътят за теб. Но времето ти още не е дошло. Когато дойде, помощта може да се появи отвсякъде — от приятел, враг, непознат, роднина… А аз сега си отивам у дома. Да се надяваме, че някой ден пак ще се срещнем.
Той рязко се извъртя и започна да се издига в утринната светлина. Люспите му блестяха като златни огледала. Раздвижи крилата си, първо бавно, а после все по-бързо, изкачвайки се нагоре и нагоре. Друг крилат силует се доближи до него. Скоро и двата изчезнаха.
Ред наведе поглед към ръцете си. Посоката на вятъра се бе сменила и сега до него долиташе миризмата от горящия пикап.
— Ако обичате, ще дойде ли някой да ме вземе оттук? — дочу се тънко гласче някъде отстрани. — Да изгоря не ми се струва добра идея.
— Цвете? — възкликна той и се изправи.
Но младият мъж беше там преди него. Измъкна книгата от една тревна туфа и я донесе при другите. Ред го погледна.
— Рейд, искам да се запознаеш със сина си Ранди — каза Лейла.
Ред се намръщи.
— Откъде си, момче?
— Кливлънд, Ве Двайсет.
— Проклет да съм… Блейк — или Картаген?
— Да. Но сега използвам Доракийн.
Ред пристъпи напред, постави ръце на раменете му и го погледна внимателно.
— Добре, много добре. Носи го със здраве. Какво правиш тук?
— Търсех те. Стръкчето ми показа пътя. После срещнах Лейла…
— Не ми се иска да ви прекъсвам — намеси се Лейла, — обаче е по-добре да преместим онази кола, преди някой да се е нахакал в нея.
— Да.
Те се спуснаха надолу.
— Ъ-ъ… как да ти викам? Татко?
— Ред. Просто Ред. — Той погледна Лейла. — Изведнъж главата ми сякаш се изчисти. Онази мъгла вече я няма.
— Това беше последната черна птица — отвърна тя.
— Предлагам да отидем до Ур за по една бира. В Ур винаги има хубава бира.
— Съгласен съм — кимна Ранди. — Имам доста въпроси към теб.
— Разбира се. И аз към теб. Пък и трябва да си направим план.
— План?
— Да. Така, както виждам нещата, гърците трябва да спечелят при Маратон.
— Те са спечелили.
— Какво?
— Така твърдят учебниците но история.
— Ти си се появил откъм Ве Двайсет. Къде?
— Близо до Акрън.
— Можеш ли да проследиш пътя си обратно?
— Така мисля.
— Ще го направим! Чакай! Първо ще спрем в Маратон да проверим резултата. Може в играта да се е намесил някой нов фактор.
— Ред?
— Да?
— Не знам за какво говориш.
— Няма проблем. Ще ти обясня…
— Мондамей ще ме търси — прекъсна ги Цветето. — Мисля, че е по-добре да оставиш съобщение.
Ред плесна с ръце.
— Правилно. Вие преместете колата. Аз идвам след малко.
Той се обърна, приближи се до догарящия пикап, взе едно горещо, криво парче метал и написа на вратата: ОТИВАМЕ ДА ОБЯДВАМЕ В УР. РЕД.
— Реалността винаги ли е малко по-изкривена около него? — попита Ранди.
— Всичко си е съвсем обикновено — отвърна Лейла, потупа джобовете си, сви рамене и издиша през ноздрите си малко пламъче. След като запали пурата си, допълни: — Особено сега си е напълно нормален.
— Вероятно аз също съм дракон. Само сънувам, че съм книга — обади се Цветето.
— Не бих се обзаложила — заяви Лейла и се качи в колата. — Стръкче, запознай се с Цветето.
Последва силно пращене.
ДВЕ
Намираха се в една планинска твърдина в Абисиния във Ве Единайсет и Тимийн Тин наблюдаваше влюбените.
Притисната до тиранозавъра, Шантри превързваше главата и гърба му.
— Бедничкият ми. Така е по-добре, нали?
Тиранозавърът тихо изръмжа и се облегна на нея.
— Благодаря ти за това прекрасно кътче — обърна се тя към Мондамей, който ги беше изровил изпод развалините на двореца на Чадуик, — а на теб, малки човече, за това, че ни помогна при пренасянето.
Тимийн Тин дълбоко се поклони.
— Да служа на дракон от Бел’куинит е огромна чест за мен — отвърна той. — Желая ви безкрайно щастие тук.
Тиранозавърът изгрухтя няколко пъти. Драконът се засмя и го погали.
— Няма кой знае какви умствени способности — призна тя. — Но пък какво тяло!