— Оказва се, че си приличаме повече, отколкото някога съм предполагал.
— Заради задоволяването на прищевките си ли?
Маркизът поклати глава.
— По-скоро, защото изпитвате удоволствие от контрола над тази странна мощ.
Съндок направи движение с ръката си и над ямата се спусна мрак. После се отдръпна от заграждението.
— Добре — каза той. — В думите ви има смисъл. — Остави екипировката на работната маса, докато се насочваха към изхода. — Сега най-добре се върнете към онези ръкописи.
— От Олимп до Тартар са само няколко крачки — измърмори маркизът.
Съндок се усмихна.
— Освен всичко друго, то яде много — отбеляза той. — Но си заслужава.
ЕДНО
Той изви по чакълестия път и се насочи към група от дървени постройки, пред които бяха поставени резервоари за различни горива.
— Как сме с бензина? — поинтересува се Ред.
— До половината е.
— Спри при онези дървета.
Автомобилът спря под огромен дъб. Слънцето беше далеч на запад.
— Някъде около Ве Шестнайсет сме, нали?
— Да. Искаш да се спуснеш натам ли?
— Не. Просто си спомних, че навремето познавах един тип от този период. Занимаваше се с доизкусуряването на Англия…
— Ще го посетиш ли?
— Не. Може да е къде ли не. Пък и съм гладен. Ела да ми правиш компания.
Той измъкна екземпляра на „Цветята на злото“ изпод контролния панел.
— Къде отиде той? — чу се от книгата.
— Кой?
— Твоят приятел.
— О, далеч. Далеч — изкикоти се Ред.
Отвори вратата и излезе навън. Въздухът беше хладен. Той енергично пое към постройките.
В трапезарията бе сумрачно, свещите още не бяха запалени. Дървените маси не бяха покрити с нищо. Същото се отнасяше и за пода. В камината в далечния ъгъл на помещението гореше огън. Прозорци имаше само на едната стена.
Той се огледа. Под най-големия от прозорците седяха две двойки. Изглеждаха млади. Говорът им го накара да предположи, че най-вероятно са от Ве Двайсет и едно. Одеждите на човека, седнал на масата вдясно, показваха, че е от викторианска Англия. Отсреща, с гръб към близката стена, седеше тъмнокос мъж с черни панталони, ботуши и бяла тениска. Ядеше пиле и пиеше бира. На облегалката на стола му бе преметнато черно кожено яке. Ред по никакъв начин не можеше да познае откъде точно идва. Бе облечен твърде обикновено.
Ред се насочи към най-далечната маса, заобиколи я и седна с гръб към стената. Постави „Цветята на злото“ пред себе си и отгърна на първата попаднала му страница.
— „За детето, влюбено в картите и глобусите, вселената възбужда най-силни апетити“ — каза тънкият глас.
Той бързо вдигна книгата, за да прикрие лицето си и отвърна шепнешком:
— Вярно е.
— И непрекъснато ти се иска още, нали?
— Просто едно малко собствено ъгълче.
— Къде по-точно?
— Как, по дяволите, мога да знам?
— Така и не разбирам защо вършиш това…
Край масата изникна висок, побелял мъж.
— Поръчката ви… Ред!
Той вдигна глава и го погледна.
— Джонсън?
— Да. За бога, минаха години!
— Наистина ли? Ти не работеше ли по-надолу по Пътя?
— Така беше. Обаче тук горе ми харесва повече.
— Радвам се, че си си намерил добро местенце. Как мислиш, пилето на онзи мъж изглежда добро, нали? — Той кимна към тъмнокосия. — А и бирата му. Ще поръчам същото. Между другото, кой е той?
— За пръв път го виждам.
— Добре. Донеси ми първо бирата.
— О’кей.
Ред извади пура от вътрешния си джоб и я огледа.
Джонсън го зяпна очаквателно.
— Ще направиш ли онзи номер?
— Кой?
— Веднъж те видях да си палиш пурата с въглен от камината. Дори не се опари.
— Така ли?
— Не си ли спомняш? Беше преди доста години. Освен, ако не ти предстои тепърва да го научиш. Май по онова време наистина изглеждаше по-стар. Както и да е, беше на около половин век надолу по Пътя.
Ред поклати глава.
— Сигурно е било евтин трик. Не си спомням нищо. Донеси ми бирата и месото.
Джонсън кимна и се отдалечи.
Помещението постепенно се напълни с хора. Свещите вече бяха запалени, а шумът от разговорите се усили. Ред махна на Джонсън, плати сметката и стана.
Навън вече беше тъмно и доста по-хладно. Той пое по чакълестия път към камионетката.
— Тихо е — чу се откъм книгата, която носеше.
— Да. Аз…
Усети удара точно, когато видя пламъчето и чу щракането на затвора.
Без да се замисля за раната, Ред се метна встрани и се претърколи. Чу се втори изстрел, но този път не усети нищо. Хвърли „Цветята на злото“ към невидимия стрелец и се втурна към колата си. Отвори вратата, метна се вътре и сграбчи 45-калибровия пистолет, който държеше под седалката. Отвън се чуваха хрущящите по чакъла стъпки. Внезапно се чу пронизителен вик: „Стой, човече! Обкуъжен си!“ Последва нов изстрел, сетне тиха ругатня. Тогава Ред стреля през прозореца, сниши се и зачака.