— Говори разбрано.
— Може още да не е пристигнал, но също така е възможно вече да си е тръгнал.
Ранди дръпна ръчната спирачка.
— Изчакай тук, отивам да проверя — каза тя, отвори вратата, хвърли книгата на задната седалка и слезе.
— Няма проблем.
— Ранди?
— Да, Стръкче?
— Тя е доста енергична жена, не мислиш ли?
— Съгласен съм.
— Привлекателна ли е?
— Да.
— Но и деспотична.
— Тя знае как да постигнем това, което искаме. А аз не.
— Вярно е. Кой е този?
Пред колата се появи възрастен мъж с голям кръст на изцапаната си туника, мърморейки нещо под нос. Издърпа парцал изпод колана си и започна да бърше фаровете и предното стъкло. Плюна върху една размазана буболечка, изчегърта я с нокът, после мина отгоре й с парцала. Най-сетне се доближи откъм страната на Ранди, усмихна се и кимна.
— Хубав ден — отбеляза той.
— Така е.
Ранди бръкна в джоба си, намери един четвъртак и му го подаде. Мъжът го стисна в юмрука си и отново кимна.
— Благодаря ви, сър.
— Приличаш на… кръстоносец — отбеляза Ранди.
— И съм. По-скоро бях — отвърна онзи на жаргон. — Отклоних се в погрешна пряка и не успях да открия пътя за обратно. Не можете да вините човек, че се е загубил, нали? Освен това някой ми каза, че кръстоносният поход е свършил и ние сме победили. Така или иначе ще бъде глупаво да се опитам да продължа. Пък и тук ми харесва. Някой ден ще мине свещеник със своя кадилак и аз ще го използвам да ме освободи от обета. Междувременно ми разрешават да спя тук отзад, а готвачът ми дава храна. — Той намигна. — Пък и изкарвам достатъчно на пътя, за да мога да си позволя по няколко питиета вечер. Никога не съм живял по-спокойно. Няма смисъл да търсиш битката, когато войната е свършила, нали така?
Ранди поклати глава.
— Не можеш да си сигурен, нали?
— Сигурен в какво?
— Кой е спечелил.
— Кръстоносния поход ли?
Ранди си почеса носа.
— Ами… ако се вярва на учебниците по история, имало е четири големи похода и още няколко по-малки. Що се отнася до това кой е спечелил, отговорът не е толкова прост…
— Толкова много ли са били?!
— Да. В някои случаи вие сте водели в резултата, в други — онези. Имало е най-различни обрати, интриги, предателства… Получил се е доста добър културен обмен. Гръцката философия е била пренесена на запад. А пък…
— Дреме ми за гръцката философия, приятелче! По твое време кой владееше Светите земи — ние или те?
— Главно те…
— А нашите земи? Ние ли ги държахме или те?
— Ние, обаче…
Старият войник се изкикоти.
— Значи никой не е спечелил.
— Не е толкова просто. Всъщност и никой не е загубил. Трябва да погледнеш на нещата по-глобално. Виждаш ли…
— Глупости! Ти, ако искаш, може и да гледаш глобално, синко. На мен обаче не ми се ще да се връщам обратно и да си навирам носа в пчелния кошер заради глобалната ти картина. Луи може да си задържи кръстоносните походи. На мен ми е много по-добре тук, да трия стъклата на дяволските колесници, особено когато вече знам, че никой не е спечелил.
— Разбирам гледната ти точка, макар с историята хич да те няма. Но не си прав да казваш, че…
— Точно тъй! И ако имаш късмет, един ден по Пътя ще се спусне някой и ще ти направи същата услуга. Разкажи му за историята. — Той хвърли монетата във въздуха и я хвана. — Продължавай да вярваш, хлапе.
После се обърна и се отдалечи.
Ранди кимна и промърмори:
— Интересна работа…
Стръкчето тихичко затананика на задната седалка. Сетне понита:
— Нещо разстрои ли те?
— Може би. Не знам. Защо питаш?
— Прегледах пулса, метаболизма, кръвното налягане, дишането ти. Има известно покачване. Това е всичко.
— Май не мога да скрия нищо от теб, а? Всъщност си мислех за това как страстите на един кръстоносен поход — или пък на една разбита любовна връзка — не са нищо повече от миг в геоложкото време.
— Така е. Но след като не си нито камък, нито ледник, какво значение има? — След кратка пауза Стръкчето продължи: — Да не би напоследък да си прекъснал подобна връзка?
— Като че ли може да се каже и така.
— Вероятно е тъжно. Или не, в зависимост от случая. Ти…
— Не — каза той. — Не съвсем. Нямаше как да продължи. И въпреки това чувството за загуба остава… Защо ли ти разказвам всичко това?
— Всеки си намира някого, на когото да разказва. В такъв момент трябва да си доста внимателен. След загуба човек често търси заместник, нещо ново. Най-често изборът не е много мъдър. А…
— Лейла идва — отбеляза Ранди.
— О.
Последва тишина.
Ранди посегна към една от пурите на Лейла.
— Не усещам приближаването й — каза след малко Стръкчето.