Банкок. Не можех да се обаждам до там от телефона на домоуправителя — това бе междуградски разговор, както той ми припомни, а аз и без това бях просрочил плащането на наема.
Тръгнах пеша към „Фат Дюк“, прословутия магазин за рибарски такъми и марихуана на Хич.
Хич си имаше свои проблеми — все още хранеше слаба надежда да си възвърне реквизирания даймлер, — но ми каза, че мога да се настаня в задната стая (върху купчина слама, предположих) и да използвам телефона, до където ми е нужно, по-късно ще си уредим сметките.
Едва призори научих, че Джанис и Катлин са напуснали страната.
Не я виня.
Не че не бях ядосан. Сърдих й се цели шест месеца. Но когато се опитах да оправдая гнева пред себе си, открих, че доводите ми са жалки и повърхностни.
В края на краищата аз я бях довел в Тайланд, когато за нея бе най-добре да остане в Щатите, за да довърши дипломната си работа. Бях я задържал тук след изтичането на договора ми, бях я принудил да живее в бедност (поне според представите на средния американец), докато аз си играех на бунтовник и отшелник, а всъщност бях жертва на собствената си неудовлетвореност от живота. Бях изложил Катлин на рисковете на емигрантския начин на живот (наричайки го пред себе си „разширяване на нейния хоризонт“) и в края на краищата бях отсъствал точно тогава, когато дъщеря ми бе имала най-силна нужда от мен.
Не се съмнявах, че Джанис ме обвинява за частичната глухота на детето ни. Можех само да се надявам, че Катлин няма да ме кори, когато порасне. Или поне, че няма да е постоянно. Завинаги.
Междувременно изпитах желание да се прибера у дома. Джанис се бе върнала при родителите си в Минеаполис и категорично отказваше да отговори на обажданията ми. Беше ми дадено да разбера, че разводът ни вече е в ход.
И всичко се разиграваше на десет хиляди мили от мен.
В края на този изтощителен месец заявих на Хич, че искам да се върна в Щатите, но нямам пукната пара.
Седяхме на едно повалено дърво на брега. Сърфисти пореха водната шир, без да ги е грижа за бактериалното замърсяване. Странно, колко примамлив може да е океанът дори когато е отровен.
Брегът кипеше от живот. Чъмфон се бе превърнал в Мека за фотожурналистите и любопитните. Денем те се състезаваха да направят далечни снимки на така наречения Чъмфонски обект, нощем работеха за повишаване цените на алкохола и нощувките. Всички те носеха повече пари, отколкото бях изкарвал за цяла година.
Не обичам журналистите и вече бях намразил паметника. Не можех да виня Джанис за случилото се, нито себе си, и затова прехвърлях цялата отговорност върху онзи загадъчен предмет, който бе шашардисал света.
Странното е, че намразих паметника преди всички останали. Не след дълго силуетът на този синкав камък щеше да се превърне в символ на всеобща ненавист (а може би на обич) за преобладаващата част на човешката раса. Но в началото омразата бе само мой приоритет. Поуката е, че историята не дава пукната пара за добрите.
И, разбира се: няма случайни неща.
— И двамата се нуждаем от малко помощ — подхвърли Хич и ме надари с една от лукавите си усмивки. — Защо не си помогнем един на друг? Бих могъл да те върна у дома, Скоти. Ако направиш нещо за мен.
— Защо ли настръхвам от подобни предложения? — попитах.
— Е, понякога безпокойството може да бъде полезно.
Същата вечер излизащите на английски вестници публикуваха текста на надписа, открит в подножието на паметника — който тук, в Чъмфон, бе обществена тайна.
Надписът, издълбан в основата на паметника, бе странна смесица от примитивен мандарин и начален английски и представляваше кратко изявление по повод на битка. С други думи, паметникът бе посветен на военна победа.
Той ознаменуваше завладяването на Южен Тайланд и Малайзия от армията на някой (или нещо), наречен Куин. Под текста имаше и дата на историческата битка.
21 декември 2041 г.
Двайсет години напред във времето.
2.
До Щатите летях с прекачване през Пекин, Дюселдорф, Гандер и Бостън — истинско околосветско пътешествие, стига да не обръщаш внимание на несгодите от тясната седалка — и пристигнах на летище „Логан“ с чифт модни куфари в най-добра банкокска традиция, пет хиляди долара в джоба и обещание да направя услуга на Хич Палей. Най-сетне у дома — за добро или лошо.
Изумително е колко лъскав може да ти се стори Бостън след няколко години в Далечния изток, изглеждаше ми, че тъкмо преди да напусна терминала всички тези кафенета и павилиони за вестници са изникнали като гъби след обилен дъжд. Нямаше нищо по-старо от пет години, дори връзката на терминала, построена върху отвоювана от океана територия. Подписах, че не нося вещи за деклариране, прекосих гигантското фоайе за пристигащи пътници и се отправих към паркинга за таксита.
Загадката на Чъмфонския хронолит — название, измислено миналата седмица от популярен научен журналист — вече бе започнала да излиза от полезрението на общественото внимание. Имаше я в новините, разбира се, но главно в жълтата преса (Дяволски тотем или Тръба на Антихриста) и в безчислените интернет журнали, посветени на световната конспирация. Колкото и да е странно за съвременния читател, светът бе извърнал взор към следващите новини — Бразавил 3, годеж в Уиндзор, опита за убийство на поппевицата Лукс Ибони и Римския фестивал. Сякаш всички бяхме очаквали събитието, което ще се превърне в новина на века, ще придаде характер и облик на епохата, но когато най-сетне то се бе случило, му бяхме обърнали гръб. Хронолитът бе завършена случка, интригуваща, но неразгадаема, а следователно — скучна. Отместихме я настрани като нерешена кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.
В действителност имаше нарастваща загриженост относно събитието в Тайланд, но тя бе ограничена до определени кръгове в разузнаването и службите за сигурност — както национални, така и международни. В края на краищата, по своя характер хронолитът представляваше военно нашествие, при това от големи мащаби и без предварително обявяване, макар жертвите да бяха няколкостотин борови и бамбукови дървета. В онези дни Чъмфонският регион бе поставен под щателно наблюдение.
Но това не беше моя работа, особено след като вече бях напуснал тази част на света.
Или поне така си мислех тогава.
Онази есен бе необичайно студена. Небето постоянно бе закрито от буреносни облаци, силни ветрове принудиха рибарските флотилии да се приберат в заливите. Знамената пред супермаркетите и бензиностанциите плющяха оглушително.
Платих на таксиметровия шофьор, прекосих площада и купих билет за експрес „Северна дъга“ — Детройт, Чикаго и през прерията до Сиатъл, макар че аз щях да пътувам само до Минеаполис. Качване в седем часа вечерта, информира ме автоматът за билети. Взех си вестник и го разлиствах, докато часовникът на станцията показа четири и трийсет следобед. Тогава се изправих, огледах чакалнята за подозрително раздвижване (нямаше) и излязох на улица „Вашингтон“.
На пет преки по-надолу имаше малка пощенска служба с надпис „Изи — пакети и колети“. Очевидно бизнесът не беше от проспериращите, ако се съдеше по неизмитите прозорци. Докато разглеждах, вътре влезе мъж с патерица, същият се показа отново след десет минути, като този път носеше кафяв пакет. Предположих, че трябва да е някой от постоянните клиенти на Изи. Освен, разбира се, ако не беше маскиран престъпник. Или ченге.
Изпитвах ли угризения за това, което правех? Много… или по-скоро ме беше яд, че съм се съгласил. Хич бе финансирал завръщането ми у дома и услугата, която бе поискал в замяна, ми изглеждаше нищожна, когато още бях в онази страна, без пукнат грош в джоба. Познавах Хич повече от година преди появата на Чъмфонския хронолит и той бе един от малкото американци, чиито теми за разговор не се изчерпваха със сексуалните подвизи и новата синтетична дрога. Без никакво съмнение се занимаваше с тъмни и нелегални дела, ала същевременно беше необичайно честен и (както често повтарях пред Джанис) „бе доста свестен като човек“. Каквото и да означава това. Вярвах му, доколкото бе възможно за тип като него.