Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите
Първа част
Появата на хронолитите
1.
Хич Палей, възседнал своя раздрънкан мотоциклет „Даймлер“ на пясъчния плаж зад танцувалния павилион „Хаат Тай“, бе човекът, който ме покани да присъствам на края на една епоха. Моята и на целия свят. Но не го виня за това.
Няма нищо случайно. Сега вече го зная.
Помня, че се хилеше широко, когато го зърнах, а това е лош знак при Хич. През онова последно хубаво лято се беше издокарал в стил „американец в Тайланд“, сиреч армейски шорти, псевдобиблейски сандали, поне два номера по-голяма риза в цвят каки и шарена кърпа за глава. Бе доста едър мъж, бивш морски пехотинец, хванал широкия свят, но сега брадясал и с растящо бирено коремче. Ловеше окото въпреки странните одежди и което бе по-лошо — лесно можеше да те подмами.
Зная от сигурно място, че Хич бе прекарал онази нощ на някакво градинско парти, устроено от немския дипломатически корпус, където първо се бе натъпкал здравата с деликатеси, а сетне бе помъкнал русокосата немкиня, която го бе завела там, да се любуват на лунната светлина върху гладката водна повърхност. Нямаше никакви причини да е буден в толкова ранен час, а още по-малко да изглежда толкоз бодър и захилен.
Нямаше никакви причини да съм буден и аз.
Бях се прибрал посред нощ при Джанис, но така и не успяхме да поспим. Катлин бе повалена от висока температура и страшно главоболие и цяла вечер Джанис се бе мъчила да успокои нашата малка дъщеричка, разнообразявайки се с набези срещу дървениците, настанили се в гранясалите цепнатини покрай тръбите на газовата печка. Това, плюс горещата нощ и напрежението, което от известно време съществуваше между нас, бяха достатъчни причини, за да се караме почти до сутринта.
Така че нито Хич, нито аз бяхме свежи или с ясни глави, въпреки че сутрешното слънце ми внушаваше усещането за измамна бодрост, а заедно с това за спокойствие и безгрижност. Лъчите му се отразяваха в равната повърхност на залива, хвърляха заслепяващи отблясъци като от патрулен прожектор и обещаваха поредния безоблачен следобед. Брегът бе широк и гладък като автомагистрала: път към неназована, но безкрайно примамлива цел.
— Ей, чу ли този звук снощи? — поде без предисловие разговор Хич, сякаш току-що се бяхме разделили. — Като от реактивен самолет?
Бях го чул. Към четири сутринта, малко след като Джанис ме изгони от леглото. Катлин най-сетне бе заспала и аз седях с чаша изстинало кафе в кухнята. От радиото, настроено да предава американски джаз, ромолеше скучен среднощен диспут. Сетне, за около трийсет секунди, предаването бе прекъснато от смущения. Отвън се чу трясък като от гръмотевица („реактивният самолет“ на Хич) и малко след това пердетата на широко разтворените прозорци се разлюляха от неочаквано студен вятър. Дървените щори изтракаха, вратата към стаята на Катлин се разтвори от течението и тя се размърда неспокойно в леглото, но не се събуди.
Не беше „реактивен самолет“, а по-скоро лятна буря, заформила се малко преди това във вътрешността на Бенгалския залив. Нищо необичайно за този период от годината.
— Рано сутринта в „Дюк“ идваха двама снабдители да купят лед — продължи Хич. — Поръчка за вилата на някакъв богаташ. Казаха, че нагоре по пътя за хълма ставало нещо, голяма шумотевица, като фойерверки или артилерийска канонада. Видели и паднали дървета. Искаш ли да хвърлим едно око, Скоти?
— Какво пък, защо не? — промърморих уморено.
— А?
— Искам, защо да не искам?
Това беше решение, което щеше да промени невъзвратимо живота ми, а аз го взех просто ей така. Но ако питате мен, за всичко е виновен Франк Едуардс.
Франк Едуардс е питсбъргски радиожурналист от миналия век, издал книга, в която се описват предполагаемо реални чудеса. „По-чудно от науката“, публикувана през 1959 г., коментира различни непотвърдени разкази, като например загадката на Каспар Хаузер1, или „космическия кораб“, взривил се край река Тунгуска в Сибир. Книжката и нейните продължения бяха голям хит в детството ми и в квартала, където живеех. Помня, че ми я подари баща ми, когато бях на десет — старо библиотечно копие, — и аз я погълнах на един дъх в три поредни безсънни нощи. Целта на баща ми, предполагам, е била да стимулира момчешкото ми въображение. Ако е така, ударил е право в десетката. Тунгуската загадка бе един различен и невероятно примамлив свят, в сравнение със задушливия балтиморски апартамент, в който Чарлс Картър Уордън бе настанил вечно изнервената си жена и единственото им дете.
1
Каспар Хаузер (1812–1833) — известно със загадъчната си съдба подхвърлено дете, намерено на 26 май 1828 г. на пазарния площад в Нюрнберг. Бил облечен със селски дрехи и носел у себе си писмо до един от офицерите в града, а също кърпа с инициали и няколко страници с католически молитви. Почти не умеел да говори и нямал представа за най-елементарни неща, но можел да си напише името. Смята се, че е прекарал първите седемнайсет години от живота си в подземие, напълно лишен от контакт със света и хората, където от време на време е бил посещаван от неизвестен маскиран мъж. Скоро след като се научава да чете и пише, той показва необичайни наклонности към религията и логиката и е силно запленен от музиката. На 17 октомври 1829 г. мъж с качулка се опитва да го убие, същото се повтаря и на 14 декември 1833, но този път Каспар Хаузер е промушен в гърдите. Издъхва няколко дена по-късно, след като е спохождан от странни видения за непозната пустинна страна. — Б.пр.