— Благодаря ти, Скоти — чух я да шепне.
— Ще те застрелям — заплаши отново Хич. — Ако не спреш, ще те гръмна на място.
— Не — рекох, — няма да ти позволя.
Той изръмжа — звукът бе точно такъв, като на притиснат в ъгъла звяр.
— Скоти, страхливо копеле, ако не престанеш, ще застрелям и теб! Сваляй оръжието, а ти — той кимна на Сю — спри на място!
Тя сгърби рамене, сякаш очакваше всеки миг да я застрелят в гърба, но продължи да върви. Вече беше до вратата.
За един кратък миг пистолетът на Хич се колебаеше между нея и мен. После изведнъж той взе решение и се прицели в гърба й, в приведените рамене, в голямата й, сведена глава.
Хич започна — звучи абсурдно, но наистина го виждах, защото мигът бе застинал и се бе разточил във времето — кълна се, че видях как големият му месест пръст започна бавно да натиска спусъка.
Но аз бях по-бърз.
Ръката ми отскочи назад от отката.
Дали аз убих Хич Палей?
Не смея да го твърдя със сигурност. Не съм обективен свидетел, още повече че само аз мога да се изкажа в своя защита. Дори сега, когато съм в края на своя живот и няма какво повече да крия.
Пистолетът изгърмя. Куршумът литна във въздуха и тогава…
И тогава всичко излетя във въздуха.
Тухли, мазилка, дърво, тенекиени парчета, прах от десетки години. Моето тяло и куршумът. Хич и трупът на Рей Мозли. Рей, който бе обичал Сю твърде много, за да й позволи да направи това, което трябваше да стори, и Хич, който никога не бе обичал никого.
Дали съм видял (питаха ме понякога хората) разрушаването на хронолита? Дали съм бил очевидец на огненото рухване на Уайомингския Куин? Видял ли съм ярката светлина, почувствал ли съм топлината?
Не. Но когато отворих очи, от небето се сипеха отломки от хронолита. Късчета с размери на камъни, превърнати в обикновена материя и разтопени от топлината в стъклени синкави сълзи.
26.
При експлозивното освобождаване на енергия от разрушаването на хронолита се образува ударна вълна, която помете всичко наоколо — повече вятър, отколкото топлина, но и топлината не бе никак малко, повече топлина, отколкото светлина, но светлината бе достатъчно, за да ослепи.
Бетонната къщичка изгуби тенекиения си покрив и северната и западната стена. Вятърът ме изхвърли назад и когато се свестих, бях на няколко метра от изровените основи.
За известно време не знаех къде съм и какво става. Първата ми мисъл бе за Сю, но от нея нямаше и следа. Адам Милс също бе изчезнал, както и хората му и мотоциклетите им, макар че открих един от тях по-късно — изоставен в шубрака даймлер с пробит резервоар, само една каска и парцаливо копие на „Петият конник“.
Дали мисля, че Сю се е предала на куинистите след експлозията? Да, така смятам. Ударната вълна не е била смъртоносна за тези, които са на открито. Бях пострадал от съборената къща, не от вълната. Сю беше до вратата, която още стърчеше като самотна рамка.
Открих Хич и Рей заровени под отломките — и двамата бяха мъртви.
Изгубих няколко часа, докато се опитвах да ги измъкна с единствената си здрава ръка, но накрая се отказах, напълно изтощен. Намерих малко суха храна в пикапа и хапнах, като се задавях с пресъхнало гърло.
Телефонът ми бе замрял и на екранчето се изписваше едно и също повтарящо се съобщение: „Няма сигнал… няма сигнал…“
Слънцето се снижи към хоризонта. Небето придоби цвета на индиго и продължи да потъмнява. На западния хоризонт, където доскоро се издигаше хронолитът, пламтяха пожарища.
Обърнах се и закрачих в противоположна посока.
27.
По-късно посетих две важни места: кратера на Уайоминг и корабостроителницата в Бока Ратон. Първото представляваше езеро, замърсено от спомени, второто — врата към едно по-безбрежно море.
Помислих си…
Не, като стигна до това.
Докато се прибера в Минеаполис, бяха изписали Ашли от болницата.
Аз самият също прекарах няколко дена в една малка клиника в Пайн Ридж. Бях се скитал три дни из уайомингските пущинаци и когато ме откриха, бях изтощен от глад, горещина и обезводняване. Лявата ми ръка беше в гипс.
Но Ашли не бе такава късметлийка.
Беше ме предупредила, разбира се, какво да очаквам, но не бях напълно подготвен, когато се прибрах в апартамента и я чух да ме вика откъм спалнята.
Раните по тялото й — изгарянията, контузиите — бяха невидими под снежнобялото покривало на чаршафа. Но трепнах, когато съгледах лицето й.