Няма да изброявам всички увреждания. Постарах се да си внуша, че рано или късно те ще заздравеят, кръвта по тях ще изсъхне, охлузената кожа ще се възстанови и че някой ден тя ще може отново да отваря широко очи.
Засега ме гледаше през подпухнали цепки.
— Толкова ли е зле? — попита.
Липсваха й няколко зъба.
— Ашли — рекох, — съжалявам.
Тя ме целуна въпреки болката и аз я прегърнах, без да обръщам внимание на счупената си ръка.
Чух я да се извинява. Беше изплашена, не беше сигурна дали ще й простя, задето накрая се бе пречупила и бе издала всичко на Адам Милс. Един Господ знае, че исках да й се извиня, защото бях допуснал да й се случи нещо подобно.
Но вместо това положих внимателно пръст на разранените й устни. Какво значение имаше всичко това? Нали бяхме живи. Бяхме заедно и това бе достатъчно.
Това, което не знаех — и което бях научил едва след разговора с Ашли, — бе, че Морис Торанс не бе изоставил поста си пред апартамента.
Адам Милс бе разкрил, че Морис дежури на пост, и бе проникнал в сградата през задната врата, без да буди подозренията му. Морис бе позвънил на Ашли малко преди Адам да се появи и се бе успокоил, че тя е вкъщи. Беше си тръгнал посред нощ, за да поспи няколко часа в „Мариот“. Държеше у себе си предавател, в случай че на Ашли се наложи да го повика незабавно. Но не бе получил никакво съобщение. На сутринта й позвънил отново, но не могъл да преодолее блока на видеопанела й. Незабавно поел към апартамента и пристигнал долу малко след Катлин, след което направил втори неуспешен опит да се свърже по телефона. Силно обезпокоен, Морис позвънил на Ашли от фоайето.
Тя отговорила по домофона, но гласът й бил променен. Морис заявил, че е от службата за доставка на колети по домовете и че трябва да се срещне с нея, за да му подпише документа.
Аш, която вероятно е познала гласа му, отговорила, че в момента не може да излезе, и го помолила да дойде по друго време.
Морис се съгласил, но я предупредил, че на колета пише „нетрайни продукти“.
Няма значение, отвърнала Ашли.
Веднага щом излязъл от обхвата на камерата, Морис позвънил на местната полиция и докладвал за нахлуване с взлом. После отключил фоайето с ключа, който му бях дал. Представил се на управителя за федерален агент (което в момента не отговаряло на истината) и получил от него ключ от апартамента на Ашли.
Знаел, че полицията ще се забави и че не бива да чака. Качил се с асансьора до нашия етаж, позвънил наново по телефона, за да заглуши действията си и отключил вратата, след което влязъл вътре с изваден пистолет. Неведнъж ми бе казвал, че е пенсиониран агент без кой знае какъв боен опит. Но беше преминал нужното обучение и не бе забравил наученото.
По това време Катлин била заключена в спалнята, а Ашли лежала пребита на канапето.
Без да се поколебае, Морис застрелял мъжа, надвесен над Аш, и насочил оръжие към втория куинист, който се показал на вратата на кухнята.
При звука от изстрела мъжът изпуснал бутилката с бира и извадил оръжие. Успял да простреля Морис в крака, но в замяна получил куршуми в главата и шията.
Ранен в бедрото — почти на същото място, където бе простреляна Сю в Ерусалим, — той все пак успял да успокои Ашли и да освободи Катлин от спалнята, преди да изгуби съзнание.
Кати — която можела да се движи, макар че била пребита и изнасилена — поставила компресираща превръзка на раната, преди да дойде полицията. Ашли се надигнала от канапето и се довлачила до банята.
Взела кърпа, намокрила я и попила кръвта от лицето на Морис, после и от лицето на Катлин.
— Безразсъдна постъпка — оправда се Морис, когато отидох да го навестя в болницата.
— Свършил си, каквото е трябвало.
Той сви рамене.
— Да, сигурно си прав. — Седеше в инвалидна количка, изпружил напред ранения си превързан крак. — Трябва да ми сложат червено флагче, за да не се спъват хората.
— Дължа ти повече, отколкото бих могъл да ти върна.
— Не ставай сантиментален, Скоти. — Но видът му бе на човек, готов да се разплаче. — Ашли добре ли е?
— Оправя се.
— Катлин?
— Трудно е да се каже. Ще позволят на Дейвид да се прибере у дома.
Той кимна. Известно време мълчахме. Накрая отново заговори:
— Гледах го по новините. Рухването на Уайомингския паметник. Малко се забави, но нали Сю това искаше?
— Да, тя получи, каквото искаше.
— Жалко за Хич и Рей.
Изразих съгласие.
— И за Сю — погледна ме многозначително. — Трудно ми е да повярвам, че вече я няма.