— Ще трябва да го повярваш.
Защото тайната не е тайна, ако я споделиш.
— Знаеш ли, Скоти, аз съм един старомоден християнин. Не съм сигурен в какво точно вярваше Сю, освен, ако не са били техните инду-шива-глупости. Но тя беше добър човек, нали?
— Най-добрият.
— Тъй де. Не мога да си обясня, защо ме помоли да остана тук и взе теб в Уайоминг. Не се обиждай, но това наистина не ми дава покой. Надявам се, че поне тук изпълних задачата си.
— Тъкмо това направи, приятелю.
— Как мислиш, дали го е знаела предварително? Искам да кажа, дали е знаела какво ще се случи?
— Мисля, че ни познаваше и двамата достатъчно добре.
Избра мен, помислих си, защото Морис нямаше да изпълни ролята, която тя ми бе отредила. Никога не би я оставил да се пъхне в устата на вълка. И със сигурност Морис нямаше да убие Хич Палей.
Морис също бе добър човек.
28.
По-късно посетих две важни места.
На моите години не е никак лесно да се пътува. Лекарствата потискат част от старческите ми болежки — на седемдесет все още съм по-здрав, отколкото баща ми на петдесет, — но с възрастта човек се уморява далеч по-лесно. Ние сме ведра с мъка, мисля си понякога, и постепенно се препълваме.
Отидох сам в Уайоминг.
В наше време Уайомингският кратер е военен мемориал, малък и уникален по рода си. За повечето американци Уайоминг е само началото на двайсетгодишната война с хронолитите. За това поколение, за поколението на Кати и Дейвид, паметни битки са Персийският залив, Канбера, Пекин, Кантонската провинция. В края на краищата, не са много жертвите от Уайоминг.
Не са кой знае колко.
Кратерът е ограден и се поддържа като национален паметник. За туристите е построена наблюдателна площадка на хълма, откъдето да разглеждат руините. Но аз исках да се приближа повече. Смятах, че имам тази привилегия.
При главния вход пазачът от службата по поддръжка ме информира, че това е невъзможно, но аз отвърнах, че съм бил тук през 2039 г. и му показах белега на лявото ми ухо до линията на косата. Пазачът беше ветеран — бронетанкови части, Кантон, кървавата зима на 2050-а. Заръча ми да се навъртам наоколо, докато затворят центъра за посетители в пет, а после щял да види какво може да направи.
Това, което направи, бе да ми позволи да му правя компания по време на вечерния оглед на района. Качихме се в малък електромобил и изкатерихме стръмната пътека до ръба на кратера. Пазачът се зае да прелиства вестника на джобния си панел и се престори, че не ме забелязва, а аз се спуснах за няколко минути в сянката отвъд ръба.
През този май бяха паднали почти три сантиметра дъжд. На дъното на плиткия кратер имаше кафеникаво езерце, а храстите по края му бяха позеленели.
Имаше и няколко отломъка от паметника. Ерозията не бе подминала и тях. Тау-нестабилност, разплитането на сложните възли на Калаби-Яу, всички тези процеси бяха превърнали окончателната материя на хронолита в обикновен разтопен силикат — нащърбено синьо стъкло, ронливо като пясъчник.
Тези места са били подлагани на въздушни бомбардировки по време на отделянето на Запада, когато районът е бил под контрола на американските куинисти. Говори се, че докато държали района в ръцете си, те се опитали (това е само предположение, тъй като няма живи свидетели) да ревизират историята, като построят наново исполинския Куин от Уайоминг. Но били подведени. От някого. Някой ги убедил да преминат границите за стабилност на конструкцията.
Историята не помни името на този благодетел.
Тайната си остава тайна.
Но, както обичаше да казва Сю, случайността не съществува.
Постоях известно време при един къс от главата на Куин, обветрен отломък от бузата и едното му око. Зеницата на окото представляваше овал с размери на автомобилна гума. Вътре се бяха събрали прах и дъждовна вода, а също и семенца от пустинни растения.
Хронолитите се бяха оказали също толкова неотзивчиви за историята, колкото и за логиката. Актът на създаването на подобно устройство е толкова отчаян по отношение на тау-турбуленцията и хронопарадоксите — причината и следствието са така оплетени, — че така и не успяха да дадат еднозначен отговор. Миналото („ледът на Минковски“, по думите на Рей) е неизменимо, но сега навярно структурите му са леко повредени, слоевете са притиснати и подгънати, на някои места лишени от вътрешен ред, хаотични и неразгадаеми.
Камъкът бе студен при допир.
Не мога да кажа със сигурност, че съм се молил. Не умея да се моля. Но произнесох няколко имена наум, думи, насочени към тау-турбуленцията, ако изобщо нещо е останало от нея. Споменах Сю и още неколцина. И й благодарих.