— Работим доста напрегнато. Хората са изнервени. Не зная дали си си създал врагове. Може би по-скоро имаш лоши приятели.
Трудно ми беше да го повярвам. Нямах кой знае колко приятели.
Хора, с които обядвам или ходя да гледам състезания — да. Но никой, който да ми е близък на сърцето. С годините бях станал самотник, човек, който следва утвърдена рутина и прекарва вечерите пред видеопанела с няколко бири за компания.
Общо взето, това правех до деня, когато Арни Къндерсън ме уволни.
Апартаментът не бе претърпял съществена промяна, откакто се бях настанил. (Ако се изключи една от стените, която използвах за табло с вестникарски изрезки. Снимки и статии, посветени на хронолита, плюс мои бележки по темата.) Ако имаше някакво подобрение, бе дело на Катлин. Кати вече беше на десет и свободно изразяваше мнението си относно моите домакински навици. Сигурно така се чувстваше по-голяма. Смених дивана, защото ми омръзна да ми натяква, че бил „несъвременен“ — поредната любима думичка в речника на дъщеря ми. На негово място сега имаше нещо, което наподобяваше по-скоро на подплатена със сини възглавници пейка.
Помислих дали да не позвъня на Джанис, но се отказах. Джанис не обича случайни обаждания. Тя предпочиташе да ме чува в уговорените съобразно нашия съвместен график часове за общуване. А колкото до Катлин — по-добре засега да не я безпокоя. Пък и сигурно щеше да ми разкаже какво е правила днес с Уит — както наричаше съкратено своя втори баща. Кати го смяташе за страхотен. Уит умееше да я разсмива. Може би не е зле и аз да поговоря с Уит, рекох си. Нека ме разсмее и мен.
Така че в края на краищата не направих нищо. Изпих няколко бири, докато сърфирах из програмите. На една от тях се натъкнах на пресен видеоматериал от Тайланд — разказваше се за действително опасна експедиция нагоре по Чао Фрия до руините на Банкок, спонсорирана от „Нешънъл джиографик“ и още половин дузина дарители, чиито имена бяха изписани в началния текст.
Изключих звука и оставих картината да говори сама за себе си.
След 2021-ва малка част от Банкок бе застроена наново. Никой не искаше да живее и работи в близост до хронолита — слуховете за необясними заболявания прогонваха хората надалеч, въпреки че официално досега нямаше поставена каквато и да било диагноза. Затова пък околностите се владееха от престъпни групи и революционни отреди. Единствено се бе запазила речната търговия, в сянката на издигащия се в небето Куин.
Програмата започна с въздушни кадри от града. Занемарено пристанище и складове, пазар за плодове и риба, околните улици, извоювани от всеобщата разруха и опустошение. От голяма височина всичко това изглеждаше като филм за злощастна група хорица, оцелели след глобално бедствие. Кадрите от повърхността бяха дори още по-обезкуражаващи.
Докато експедицията си проправяше път към сърцето на града, хронолитът постепенно изпълваше всеки кадър — в далечината, доминиращ над кафявата река, или отблизо, стърчащ на фона на следобедното тропическо небе.
Паметникът бе подозрително чист. Дори птиците и насекомите го избягваха. Имаше незначителен слой прах върху вдлъбнатините на изваяното лице, които замрежваха зареяния в далечината поглед на Куин. Но нищо не растеше дори върху тази тънка почва, която явно беше абсолютно стерилна. Там, където основата на паметника опираше в един от речните брегове, няколко лиани бяха направили неуспешен опит да се извият нагоре по осмоъгълния фундамент, но гладката му като огледало повърхност, лишена от грапавини, бе неподатлива и негостоприемна.
Експедицията хвърли котва в средата на реката и слезе на брега за още снимки. В един от кадрите над града се изви буря. Дъждовната вода се стичаше по стените на хронолита на миниатюрни потоци, малки водопади вдигаха кални струи от дъното на реката. Продавачите на пристанищния пазар покриха сергиите си с чергила и найлонови платна и се скриха под тях.
Кадър на дива маймуна, приклекнала върху повален билборд на „Ексън“, която зяпа лениво в небето.
Облаци, които се разтварят над огромната глава на Куин.
Слънце, които се подава иззад хоризонта, а хронолитът покрива града със сянка, сякаш е огромна минутна стрелка.
Имаше и още, но нищо, което да е от съществено значение. Изключих монитора и отидох да си легна.
Ние — поне англоговорящият свят — по това време вече бяхме единни в термините, с които описвахме хронолитите. Изникването им тук наричахме „поява“ или „пристигане“… някои дори предпочитаха „спускане“ и „контакт“, сякаш ставаше въпрос за докоснало повърхността торнадо.