Вярно, че Хич не изпитваше скрупули заради това, което вършеше. Но аз щях да изпитвам, ако се наложеше да го предам.
Операторът на полиграфа ми заприлича по-скоро на шарлатанин, отколкото на доктор, въпреки бялата престилка и важния вид. Неизбежният Морис Торанс се присъедини, за да присъства на изследването. Морис бе типичният служител в представите ми, с олисяла глава и натежало тяло. Но ръкостискането му бе здраво и поне не проявяваше открита враждебност.
Оставих на оператора да нагласи датчиците по тялото ми и отговорих на встъпителните въпроси, без да се запъвам. Оттук нататък Морис пое диалога и започна да ме прекарва, стъпка по стъпка, през първоначалната ми среща с Чъмфонския хронолит, като прекъсваше само когато операторът добавяше бележки към милиметровата хартия, която апаратът бълваше (антикварна машина, вероятно конструирана и произведена някъде към края на двайсети век). Разказах цялата история чистосърдечно, но внимателно и не се подвоумих да спомена името на Хич Палей, като дори добавих, че държи магазинче за стръв, което всъщност бе легалното му занимание.
Когато стигнах до прибирането ни в банкокския затвор, Морис ме попита:
— Претърсиха ли ви за наркотици?
— Претърсиха ме повече от веднъж. Но дали за наркотици, не зная.
— Имахте ли у себе си тогава наркотици или други забранени вещества?
— Не.
— Пренасяли ли сте забранени вещества през националната или щатските граници?
— Не.
— Известен ли бяхте за появата на хронолита, преди да го видите? Имахте ли някакви предварителни сведения относно събитието?
— Не.
— Значи за вас беше изненада?
— Да.
— Познато ли ви е името Куин?
— Само от новините.
— Виждали ли сте образа, изваян върху последващите паметници?
— Да.
— Познато ли ви е лицето? Разпознавате ли го?
— Не.
Морис кимна, после разговаря известно време насаме с оператора. След няколко минути ме освободиха от датчиците.
Морис ме изпрати до изхода.
— Минах ли? — попитах.
Той се усмихна.
— Не и ако ставаше въпрос за моята служба. Но на ваше място не бих се притеснявал.
Сю ми позвъни на сутринта и ми каза да се явя на работа.
По причини, известни вероятно на ограничен кръг посветени, федералното правителство бе настанило тукашния клон на Отдела за изследване на хронолитите в една постройка на промишленото предградие. Двуетажна сграда, състояща се от множество кабинети и просторна библиотека, нищо повече. Всъщност, действителната работа по изследванията се вършеше в университети и федерални лаборатории, както ми обясни Сю. Тук тя управляваше „мислещ танк“ — съветническо-консултантско бюро, което даваше насоките за изследванията. От Сю се искаше да очертава тенденциите и да открива най-перспективните идеи. Над нея стояха служители от Федералното бюро и конгресмени. Сю представляваше най-висшия ешелон в Отдела за изследване на хронолити, поне що се отнасяше до научната му част.
Запитах се как някой, толкова запален по научни изследвания, каквато бе Сю, би се съгласил да заеме управленски пост. Спрях да се чудя, когато тя отвори вратата на кабинета си и ме покани вътре. Освен бюро, в просторната стая имаше няколко шкафа, натъпкани с материали, а по монитора й бяха налепени изрезки от вестници и разпечатки на материали от интернет. Всички стени бяха покрити със снимки.
— Добре дошъл в sanctum sanctorum — рече Сю усмихнато.
Фотографии на хронолити.
Имаше ги навсякъде, от професионални портрети до туристически снимки и загадъчни сателитни изображения със странно променени цветове. Тук беше Чъмфонският монолит, с подробности, които никога не бях виждал, и отделни снимки на надписа, на които се различаваше и най-малкият детайл. Тук беше и Банкок, първото изображение на самия Куин. (Вероятно не съвсем точно пресъздадено, според мнозина експерти. Чертите бяха твърде общи, сякаш някой бе помолил създателя да представи типично изображение на „световен водач“.)
Тук бяха Пьонгианг и Хо Ши Мин. Тайпей, Макао и Сапоро, а също хронолитът от Кантонското плато, който се издигаше над останките на разрушени силози. Тук беше Ичанг, както преди, така и след ядрения удар, самият паметник оставаше непроменен, но коритото на Жълтата река приличаше на прекъсната артерия след разрушаването на язовирната стена.