После шофьорът на цистерната ме забеляза в страничното огледало, изправи волана и ме пропусна да мина.
Ванът профуча покрай мен, сякаш нищо не се е случило.
Продължих да стискам кормилото с лепкави пръсти, загледан право напред в сивкавия път — напълно изгубен, някъде по средата между забравата и забвението.
Седмица по-късно пристигнаха първите добри новини: обади се Джанис, за да ми съобщи, че Кати ще получи ново ухо.
— Нарича се мастоидно-кохлеарна протеза — обясни ми тя. — Това е нова методика, но доста успешна, особено при случаи като нашия, когато глухотата е вторична.
— Могат ли да го направят?
— Казват, че успеваемостта е почти сто процента.
— Опасно ли е?
— Не особено. Но все пак става с операция. Ще лежи в болница поне седмица.
— Кога?
— Записана е за след шест месеца.
— С какво ще платиш?
— Уит има солидна застраховка. Неговата фирма е готова да поеме част от разходите. Аз също ще помогна, с каквото мога, а останалото Уит възнамерява да плати от джоба си. Това може да означава втора ипотека на къщата. Но също и че Катлин ще има нормално детство.
— И аз искам да помогна.
— Скоти, знаеш, че не си кой знае колко богат в момента.
— Имам пари в банката.
— Благодаря ти за предложението. Но, честно казано, Уит ще се чувства по-спокоен, ако се справи сам с това.
Кати бе привикнала със загубата на слуха. Ако не обръщате внимание на леко наклонената й глава и начина, по който понякога се мръщи, когато разговорът стане твърде тих, няма да забележите, че има недъг. Ала постоянно й се напомняше, че е различна — в клас винаги я слагаха на първия чин, много учители й говореха бавно, оформяйки думите с уста, сякаш е глухоням урод. Беше несръчна в училищните игри, защото можеха лесно да я изненадат откъм гърба. Всичко това, плюс вродената й срамежливост, я бе направило неуверена, потисната, самовглъбена.
Но ето че предстоеше промяна. Стореното можеше да бъде поправено благодарение на напредъка на биомеханичните приложения. И също така на Уитман Делахънт. Дори и помощта му да бе донякъде подхранвана от собствения му егоизъм… какво пък, майната му за това.
Катлин отново щеше да е здрава. По-важно от това нямаше.
— Въпреки всичко искам да участвам, Джанис. Това е нещо, което дължа на Катлин отдавна.
— Ни най-малко, Скоти. Проблемът с ухото изобщо не е по твоя вина.
— Искам да й помогна, Джанис.
— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.
Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.
— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?
Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.
— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?
Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.
Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.
Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.
— Удивително е — поде Сю — колко малко сме научили в действителност за хронолитите през годините след Чъмфон. Всичко, което можем, е да ги характеризираме до известна степен. Знаем например, че не могат да бъдат съборени, колкото и да копаем основите, защото поддържат фиксирана дистанция от земния център на гравитация и постоянна ориентация — дори ако това означава да увиснат насред въздуха. Знаем, че са инертни, че притежават известен индекс на рефракция, че са по-скоро излети, отколкото изваяни, и така нататък. Но нищо от това не ни помага да разберем същността им. Ние възприемаме хронолитите по начина, по който средновековен теолог би възприел автомобила. Той е тежък, тапицерията се загрява от пряка слънчева светлина, едни детайли са остри, други — гладки. Някои от тези детайли могат да бъдат важни, повечето вероятно не са, но не можеш да ги сортираш, без да притежаваш обединяваща теория. А точно тя ни липсва.