За съжаление с течение на времето двете започнаха да се смесват. Добрата майка ме целуваше сутрин на излизане, но когато се връщах по-късно от училище, лудата й съперница вече бе поела контрол. Нямах близки приятели след като навърших десет, защото когато имаш приятели, трябва да ги водиш у дома, а последния път, когато се появих на прага с червенокосия и боязлив Ричард, с когото се бяхме сдружили в часовете по география, тя го принуди да изслуша двайсетминутна лекция за това колко са вредни видеомониторите за неговата все още не съвсем зряла възпроизводствена система. При това изразите, които използваше, далеч надхвърляха представите му за приличие. На следващия ден Ричард отказа да говори с мен и така приятелството ни издъхна. Исках да му кажа, че вината не е моя, а на майка ми. Бяхме жертви на един призрак.
Тя обаче не вярваше, че е болна, и все намираше причини у другите, включително и у мен. Неведнъж през онези ранни години ми се е карала, задето съм я гледал „по този начин“, което вероятно означаваше „с изплашено изражение“. Майка ми бе дълбоко уверена, че ние всички заговорничим срещу нея с цел наистина да я подтикнем да си изгуби разсъдъка. Параноична шизофрения, която следва най-мрачните си очаквания с неумолима последователност.
Ала тези събития съвсем не ме сближиха с баща ми. Напротив. Той отхвърляше диагнозата със същата упоритост, с която и майка ми, макар и поради различни подбуди. Баща ми винаги е смятал, че майка ми не го заслужава и че е направил услуга на семейството й в Нашуа, Ню Хемпшир, като ги е отървал от тяхната своенравна и непокорна дъщеря. Може би си е представял, че бракът ще й повлияе плодотворно. Но не стана така. Тя го бе разочаровала, а вероятно и той нея. Но баща ми продължаваше да очаква от нея да се поправи. Обвиняваше я за всяка нейна постъпка, сякаш тя бе в състояние да преценява моралната страна на действията си — което й се удаваше само понякога, в редки пристъпи на просветление. Така добрата майка страдаше заради греховете на лошата. Лошата майка бе хаплива и заядлива, но добрата понасяше упреците. Тя бе принудена да се извинява и баща ми не пропускаше да изтръгне от нея тези извинения. Викаше й, понякога я удряше, непрестанно я оскърбяваше, а през това време аз се криех в стаята си и си представях свят, в който двамата с добрата ми майка ще можем да избягаме някъде, където лошата не би могла да ни открие. Някъде, където двамата ще живеем в мир и любов, докато баща ми продължава да воюва с неистинската, зла половинка на майка ми. И накрая ще я победи и ще я затвори — в килия или може би в лудница.
Бях на шестнадесет и тъкмо бях взел книжка, когато баща ми реши да ни отведе на разходка до Ню Йорк. Според мен е смятал — трябва да е бил доста отчаян, за да се хваща за тази сламка, — че почивката ще й повлияе добре, ще й „прочисти главата“, както той обичаше да казва. Натоварихме багажа, сменихме маслото, напълнихме резервоара и отпрашихме. Майка ми настояваше да седи сама отзад. Аз бях навигатор и от време на време сядах гордо на кормилото. На няколко пъти я видях да чопли нервно горната си устна и скоро там се образува кървяща раничка.
Имам само два ярки спомена от онова пътуване до Ню Йорк.
Посетихме Статуята на свободата и помня как се катерехме по изтърканите стъпала до самия връх. Беше юли, вътре бе тясно и горещо и миришеше на пот, но когато стигнахме горе, бяхме възнаградени с невероятна гледка. Майка ми обаче отказа да погледне към Манхатън и се сви отзад. На връщане си купих месингово копие на статуята, което държах на бюрото си.
Помня и неделната утрин на същия уикенд, когато майка ми се измъкна от хотелската стая, докато баща ми се къпеше, а аз бях във фоайето и захранвах с монети машината за сода. Когато се върнах и намерих стаята празна, изпаднах в паника, но въпреки това не посмях да обезпокоя баща ми, защото сигурно щеше да стовари вината върху мен. Вместо това изтичах обратно по стълбите и се спуснах с асансьора във фоайето. Зърнах тъмната коса на майка ми да изчезва зад въртящата се врата на изхода и хукнах след нея, но не посмях да я извикам, защото се срамувах да не привлека вниманието на останалите. Когато излязох на площадката отпред, тя бе изчезнала. Облеченият в червено сако портиер надуваше истерично свирката си и в началото недоумявах защо, а после видях майка ми да лежи на паважа и да стене, докато над нея се бе надвесил ужасеният шофьор на малкия пикап за цветя, който я бе прегазил през краката. Очите му бяха изцъклени и сияещи като две луни. И тогава почувствах, как тялото ми се сковава от ледени тръпки.