— Опасяват се, че ние сме лошите, така ли?
Тя надзърна през прозореца към облаците отвън и океана, който се разстилаше под нас подобно на тъмносиньо огледало.
— Не забравяй, Скоти. Който и да е Куин, най-вероятно не той е създателят на тази технология. Завоевателите и кралете рядко са гениални учени. Те използват това, до което успяват да се докопат. Куин може да е всеки и навсякъде, но най-вероятно той ще открадне тази технология и кой може да каже дали няма да я открадне от нас? Ами ако ние сме добрите? Може би ние сме онези, които ще разрешат загадката. Това също не е изключено — просто различен вид връзка. Ние не сме обикновени затворници, иначе сега щяхме да сме в килия. Нас ни наблюдават, но също така и ни пазят.
Огледах пътеката, за да проверя дали някой не ни подслушва, но Морис бе станал и разговаряше с една от стюардесите, а Рей четеше някаква книга.
— Дотук нямам особени възражения за работата — рекох. — Плащат ми добре, повече, отколкото на много хора, и ще видя места, които иначе са недостижими за мен. — А и ще подхраня интереса си към хронолитите, помислих, но не го добавих. — Но въпреки всичко, не мога да обещая…
Да остана докрай в играта, мислех да кажа. Да се превърна във верен последовател, като Рей Мозли. Не и когато светът отива по дяволите, а някой трябва да защитава малката ми дъщеричка.
Тя ме прекъсна с тъжна усмивка.
— Не се безпокой, Скоти. Никой вече не обещава нищо на никого. Защото никой не е сигурен в каквото и да било. Това е лукс, без който ще трябва да се научим да живеем.
Бях се научил да живея без този лукс преди доста време. Едно от правилата, когато имаш родител шизофреник, е да свикнеш да понасяш странното поведение. Да привикваш с него. Поне до известна граница.
Защото отвъд тази граница лудостта завладява всичко. Тя прониква в теб и се настанява като у дома си, докато накрая няма на кого да се доверяваш — дори на самия себе си.
Най-трудно се оказа преминаването през първия контролен пункт на шосето от летището. Тук военните връщаха всякакви поклонници и фанатици, привлечени от необичайната суматоха.
„Ерусалимски синдром“ — така го бяха кръстили психиатрите преди десетилетия. Посетителите обикновено оставаха смаяни и зашеметени от културното и митологичното значение на града. Понякога се отъждествяваха с него до такава степен, че се увиваха в бели платна и нахлузваха сандали, участваха в религиозни церемонии или се опитваха да правят животински жертвоприношения на Храмовия хълм. Феномен, който подхранваше непрестанно с пациенти психиатричната болница „Кфар Шаул“.
Вълната на глобалната несигурност, създадена от хронолитите, вече бе предизвикала нов приток на поклонници, а евакуацията бе довела този процес до трескаво състояние. Ерусалим се евакуираше заради безопасността на обитателите му, но какво значение можеше да има това за един фанатик? Проправяхме си път през колони от автомобили, някои изоставени преди контролния пункт, след като шофьорите им бяха отказали да обърнат назад. Имаше и постоянен поток от полицейски коли, линейки и военни камиони.
Преодоляхме тази пречка по здрач и пристигнахме в хотела тъкмо когато последните лъчи на слънцето се изгубиха зад хоризонта.
Навсякъде из града бяха оборудвани наблюдателни постове: не само наши, но и на военните, на ООН, на представители на различни израелски университети, както и на журналисти от целия свят. Хотелът ни бе на билото на хълма Скоп (Хар хатсофим на иврит, което случайно означаваше „оглеждам“) и мястото се оказа отлично подбрано. Тук са били разположени римляните през 70-а година сл.Хр., малко преди да смажат еврейския бунт. Кръстоносците също са отсядали по тези места, по известни причини. Гледката към Стария град бе поразителна и всяваща смут. Евакуацията, особено на палестинските квартали, не бе протекла гладко. На места все още горяха пожари.
Последвах Сю през пустото фоайе на хотела към апартамент от няколко стаи на последния етаж. Това бе сърцето на операцията. Пердетата бяха смъкнати и екип от техници бе монтирал фотокамери и монитори, както и няколко доста мощни печки. Макар повечето от присъстващите да бяха членове на екипа на Сю, малцина я бяха срещали лично. Някои от тях дойдоха да се здрависат с нея. Тя размени по няколко думи с всеки, макар очевидно да беше изморена.
Морис ни показа стаите, после предложи да се срещнем в ресторанта, след като се изкъпем и освежим.