— Ние избягваме тази дума — с което искаше да каже, че Уит я избягва. — Аз не се занимавам с политика. Знаеш го добре. Дори Уит ходи там само защото се среща с хора от управленските среди на компанията. Да се готвим за война, която едва ли ще водим, не е от полза за никого. Това са негови думи.
Типично изказване на копърхед и бе доста обезпокояващо да го чуя от Джанис. Не че не съдържаше поне известна доза истина. Но под повърхностния слой се криеше куинисткото отричане на демократичния процес, намек, че Куин е в състояние да възстанови реда в света, разделен от твърде много воюващи икономически, религиозни и екологични течения.
Бях проследил възхода на копърхедското движение в мрежата — беше неизбежно, след като хора като Сю го смятаха за значимо, а Морис го определяше като потенциална заплаха. Нищо от това, което видях, не ми се понрави.
— Но защо му е трябвало на Уит да оплита Катлин?
— Кати сама искаше да отиде. В началото той я заведе на срещата на възрастните, после тя се заинтересува от младежката група.
— И ти й позволи да постъпи — просто така?
Тя ме погледна умоляващо.
— Честно казано, Скоти, не виждах нищо нередно в това. Те не правеха бомби в метални тръби, за Бога. Съвсем нормална инициатива. Като да играеш бейзбол. Тя е в тийнейджърска възраст, Скоти. Имаше нужда от приятели — а това бяха първите й истински приятели в живота. Какво да направя, да я заключа у дома?
— Не съм тук, за да те съдя.
— Така е.
— Кажи само какво се случи.
Тя въздъхна.
— Ами, предполагам, че в групата е имало и радикално настроени членове. Трудно е да се избегне подобно нещо, сам го знаеш. Младите са особено податливи. Непрестанно се говори в новините, в мрежата. Тя също понякога отваряше дума вкъщи — Джанис снижи глас. — За Куин и че не бива да заклеймяваме това, което не разбираме, ей такива приказки. Но е била по-сериозна, отколкото съм си мислела.
— А после отиде на среща и не се върна.
— Не само тя, но още десетина деца, повечето по-големи от нея. Изглежда, са обсъждали със седмици идеята да тръгнат на поклонение, викат му хаджилък.
Затворих очи.
— Но полицията смята, че все още са в града — побърза да добави Джанис. — Вероятно са се настанили в някоя изоставена сграда, в компанията на други радикали, обсъждат идеи и крадат храна. Надявам се да е вярно… колкото и да изглежда лошо.
— Ти търси ли я?
— Полицията ни препоръча да не го правим.
— Ами Уит?
— Уит каза, че трябва да сътрудничим на полицията. Имаше предвид и теб, Скоти.
— Можеш ли да ми дадеш името на някой от полицията, с когото да разговарям?
Тя извади електронния си бележник и преписа едно име на салфетката, после ми я подаде с видима неохота.
— А също и името на копърхедския клуб, в който ходи Уит.
Тя пребледня.
— Не искам да създаваш неприятности.
— Не затова съм тук.
— Глупости. Личи си, че си ядосан за всичко, което се случи…
— Дъщеря ми е изчезнала. Заради нея дойдох. От кое по-точно те е страх?
Тя ме погледна.
— Кати я няма по-малко от седмица. Може да си дойде още утре. Не ми остава друго, освен да вярвам, че ще стане така. Но не ми харесва това, което виждам в очите ти.
— И какво виждаш?
— Ами, сякаш се готвиш да скърбиш.
— Джанис…
Тя удари с отворена длан върху масата.
— Не. Скот, съжалявам. Благодарна съм ти за всичко, което направи за Кати. Зная колко ти е било трудно. Но не мога да ти кажа в коя организация членува Уит. Това е неговият личен живот. И без това вече го обсъждахме с полицията. Така че не ме гледай с тези шибани, погребални очи.
Стана ми мъчно, но не можех да я обвинявам, защото знаех какво изпитва в момента. Катлин беше в опасност, а Джанис се терзаеше къде е сбъркала, кога се е строшила стомната, как нещата се бяха влошили толкова бързо.
Задавах си същите въпроси вече десет години. За Джанис преживяването бе съвсем ново.
След като обядвах, се отправих с колата към фармацевтичната компания „Кларион“, голям индустриален комплекс в покрайнините на града, на границата с житните полета, и казах на пазача, че искам да се видя с господин Делахънт. Пазачът постави картонче под чистачката и ме предупреди да поискам пропуск за гости на главния вход. Но очевидно охраната в „Кларион“ не беше стриктна. Паркирах и влязох през широко отворена врата, близо до товарна рампа, откъдето взех асансьора към етажа, на който трябваше да е кабинетът на Уит.