Подминах секретарката сякаш бях тукашен и се озовах в зала със сепарета, където работеха мъже и жени в строги костюми. Самият Уит тъкмо си наливаше филтрирана вода от автомата в ъгъла. Когато ме видя, направо се ококори.
Уит изглеждаше безупречно както винаги. Косата му бе посивяла леко над слепоочията и бе добавил някой и друг килограм в ханша, но му отиваше да е улегнал. Дори леко се подсмихваше, макар че усмивката му се стопи веднага щом ме зърна. Той хвърли хартиената чаша в кошчето.
— Скот. Божичко. Можеше да се обадиш.
— Реших, че ще най-добре да си поговорим очи в очи.
— Съгласен съм и мога да си представя какво ти е сега, но моментът не е подходящ.
— Не мога да чакам.
— Скот, бъди разумен. Може би тази вечер…
— Не мисля, че съм неразумен. Дъщеря ми е изчезнала от пет дена и един Бог знае къде е. Може би спи някъде на улицата. Уит, съжалявам, ако това ще попречи на работата ти, но трябва да поговорим.
Той наду обидено бузи.
— Ако продължаваш така, ще се наложи да повикам охраната.
— Докато обмисляш дали да го направиш, разкажи ми за копърхедския клуб, в който ходиш.
Той повдигна вежди.
— Внимавай какво говориш.
— Но ако все пак предпочиташ, можем да го обсъдим насаме.
— По дяволите, Скоти! Е, добре. Божичко! Ела с мен.
Отведе ме в кафенето за служители. Масите бяха празни, изглежда, заведението бе приключило за днес. Настанихме се на лакирана маса като цивилизовани хора.
Уит отпусна възела на вратовръзката си.
— Джанис ме предупреди, че може да се случи нещо такова. Да цъфнеш в града и да объркаш нещата. Скот, съветвам те да разговаряш с полицията, защото аз ще им кажа какво си намислил.
— Ти спомена копърхедския клуб.
— Не, ти го спомена, и моля те, престани да използваш тази обидна дума. Няма нищо подобно. Това е граждански комитет, за Бога! Да, разговаряме за разоръжаване от време на време, но говорим и за обществена отбрана. Ние сме скромни, вярващи хора. Не съди за нас по делата на крайните елементи, за които пишат по вестниците.
— И как трябва да ви наричам в такъв случай?
— Ние сме… — поне имаше достойнството да изглежда засрамен. — Ние сме Комитетът за мир и чест. Трябва да разбереш, че залогът е особено висок. Скот, децата имат право — трупането на оръжия ще разори държавата, а няма никакви доказателства, че пушките и бомбите ще свършат работа срещу Куин, дори и да се окаже заплаха за Съединените щати, което още не е сигурно. Ние поставяме под въпрос широкоразпространената вяра, че…
— Не са ми нужни манифести, Уит. Що за хора членуват в този комитет?
— Известни хора.
— И колцина сте?
Той се изчерви отново.
— Около трийсет.
— Вие ли измислихте тази младежка организация?
— Ни най-малко. Младежите приемат тези неща далеч по-сериозно от нас. От нашето поколение, имам предвид. Те не са такива циници. Катлин е идеалният пример. Когато се върне у дома след срещата на младежката група, често разсъждава на глас, какво би направил Куин като водач и защо не бива да му се съпротивляваме. Как да се бориш с човек, който контролира самото време? По-добре да откриеш начин да превърнеш бъдещето в далеч по-поносимо място.
— И това ли обсъждаше с нея?
— Не съм й втълпявал нищо в главата, ако това намекваш. Аз уважавам идеите на Катлин.
— Но в края на краищата тя се забърка с радикалите, нали?
Уит замръзна на стола.
— Не бих ги нарекъл точно така. Познавам някои от тези хлапета. Може понякога да прекаляват, но от ентусиазъм, не от фанатизъм.
— И никой от тях не се е появявал от събота?
— Да, но въпреки това си мисля, че няма нищо страшно. Такива неща се случват понякога. Децата захвърлят джипиес локаторите си, качват се на някоя кола и отпрашват нанякъде за два-три дена. Неприятно е, но нищо необичайно. Скот, съжалявам, ако Кати е била подведена от няколко гнили ябълки, но на нейната възраст подобни неща са нормални.
— Чувал ли си ги да говорят за хаджилък?
— Моля?
— За поклонение, Уит. Джанис използва тази дума.
— Не е трябвало. Тя също не е подходяща. Хаджилъкът е поклонение в Мека. Или някъде там. Но при децата е друго. Те мечтаят да отидат до някой от паметниците или до място, където се очаква да се появи такъв.
— Това ли са имали предвид и сега?
— Не зная какво им е на ума, но едва ли е точно поклонение. Не можеш да стигнеш с кола до Мадрас или Токио.
— Значи не се безпокоиш?
Той се дръпна назад. Изглеждаше готов да ме наругае.