След няколко минути ни натикаха във военен фургон под охраната на четирима войници, които не говореха английски или се преструваха, че не го знаят. Безпокоях се, че Хич може да носи в мотора контрабандна стока и че ще ме обвинят в съучастничество. Но никой не каза и дума за наркотици. Никой не казваше каквото и да било и ние се люшкахме мълчаливо в каросерията.
Попитах любезно къде отиваме. Седящият до мен войник — мършав тийнейджър с дупки между зъбите — сви рамене и поклати заплашително приклада на автомата.
Бяха прибрали фотоапарата на Хич. Така и не си го получи. Както и мотоциклета, като стана дума за това. Военните не обичат да връщат.
Пътувахме с фургона почти осемнайсет часа и прекарахме нощта в някакъв затвор в Банкок, в отделни килии, без право на телефонно обаждане. По-късно научих, че американската група за „оценка на опасността“ искала да ни „инструктира“ (разбирай разпита), преди да се срещнем с журналистите, така че трябваше да киснем в сумрачните килии, с кофи вместо тоалетни, докато на други места по света изтупани в костюми типове крачеха с куфарчета към самолетите, които щяха да ги докарат на летище „Дон Муанг“. Тези неща отнемат време.
Жена ми и малката ми дъщеря са били на по-малко от пет мили от мен, в болницата на посолството, но нямаше как да го зная, нито пък Джанис.
Ухото на Катлин бълвало гной чак до сутринта.
Втората диагноза на доктор Декстър се оказала вярна. Катлин била заразена с рядка, резистентна към повечето антибиотици бактерия, която буквално оглозгала ушната й мембрана — както ми обясни един лекар, — все едно че са й сипали киселина в ухото. Околните малки костици и нервна тъкан също били засегнати до момента, когато многократно завишената доза на флуороквинолола най-сетне започнала да оказва ефект и да потиска инфекцията. До вечерта на следващия ден две неща били ясни.
Първо, че животът на Катлин бил вън от опасност.
Второ, че тя нямало да може да чува с това ухо. Слухът на дясното също бил засегнат, но само в известна степен.
Всъщност, може би трябва да кажа, че нещата са били три. Защото Джанис си дала сметка, че отсъствието ми е непростимо и че този път не смята да си затваря очите пред нехайното ми поведение. Освен ако трупът ми не бъде изхвърлен от вълните на брега — а може би дори и тогава.
Разпитът се проведе по следния начин.
Трима любезни мъже се появиха в затвора и ни се извиниха за условията, в които сме били държани. Съобщиха, че вече били установили контакт с тайландските власти, попитаха ще бъдем ли така добри да си поговорим, докато нещата се движат? Какво ги интересуваше ли? Като начало имената и адресите ни, връзките ни в Щатите, от колко време сме в Тайланд и какво правим тук.
(Тази част сигурно е била голямо забавление за Хич.) Аз просто изреждах фактите: че съм пристигнал в Банкок за разработване на софтуер за верига от американски хотели и че съм останал, след като договорът ми изтекъл. Не споменах, че възнамерявам да пиша книга за възхода и падението на емигрантската култура по крайбрежието, наричано в туристическите справочници „Земя на усмивките“ — в началото идеята ми бе за журналистическо разследване, после за роман, преди да умре окончателно, — нито, че съм изстискал личните си спестявания още преди шест седмици. Споменах им за Джанис, но пропуснах да добавя, че се беше наложило да заемем пари от родителите й, за да преживяваме. Казах им и за Катлин, макар да не знаех, че дъщеря ми едва не бе издъхнала в болницата… а ако костюмарите го знаеха, пропуснаха да ме информират.
Останалите въпроси се въртяха главно около Чъмфонския обект — как сме чули за него, кога за първи път сме го видели, колко близо сме били до него, какви са ни „впечатленията“. Под мрачния поглед на един тъмничар американски лаборант ни взе кръв и урина за анализ. Сетне костюмарите ни благодариха и обещаха да ни измъкнат от затвора при първа възможност.
На следващия ден трима различни любезни господа с полицейски униформи ни зададоха същия комплект от въпроси и дадоха същите обещания.
В края на краищата ни пуснаха. Върнаха ни портфейлите — с част от съдържанието им, и ние се озовахме под палещите лъчи на банкокското слънце, на отсрещната страна на Чао Фрия. Отправихме се към посолството, където успяхме да изврънкаме малко пари за автобуса, както и да позвъним по телефона.
Опитах се да открия Джанис в апартамента. Нямаше отговор. Но беше обедно време и реших, че е излязла да вземе нещо на Кати. Позвъних на домоуправителя, но ми отговори телефонният секретар. В този момент служителят в посолството изгуби търпение и ни припомни с хладна вежливост, че ще изпуснем автобуса.