Разкри ми вероятно повече, отколкото би трябвало, но някои от нещата надхвърляха моите познания. Същината бе, че някой в Мичиганския технологичен университет бе успял да извлече отрицателни тау-частици от вакуум (или както физиците го наричат „врящото гърне“ на виртуалните частици) и да ги стабилизира достатъчно дълго, за да може да демонстрира ефекта. Ставаше въпрос за адрони с по правило отрицателно времетраене. Те „издълбавали дупки“, ако мога така да се изразя, в миналото — не повече от милисекунди назад във времето, далече от Куиновите двайсет години и три месеца, но в принципно отношение феноменът бил идентичен.
— Много сме близо — призна Сю — до пълно разбиране на онова, което прави Куин. А дори и той може да не е открил всички аспекти. Ако имаме достатъчно време, ще успеем да създадем цял нов клон на науката. Говоря за междузвездни пътешествия, Скоти — това е съвсем в пределите на допустимото!
— Има ли значение?
— Разбира се, че има! Става въпрос за потенциално нова ера в историята на човешката раса! Да, има значение!
— Сю, Куин вече е сложил ръка на половината свят. Не бих искал да съм свидетел на довършването на процеса.
— Ами нали точно това е ключът, за да го спрем! Ако успеем да установим принципите, въз основа на които действат хронолитите, бихме могли да се намесим. При правилно действие ще можем дори да направим така, че да изчезнат.
— И какво ще постигнем? — последните няколко дни ме бяха напомпали с цинизъм. — Не смяташ ли, че е малко късно за това?
— Не — отвърна тя. — Не смятам. Помни — не от Куин трябва да се страхуваме. Дори не от хронолитите. Обратната връзка, Скоти, това е лостът. Истинският проблем е вярата в непобедимостта на Куин, която почива върху непреодолимостта на неговите действия. Унищожим ли дори един хронолит, ще унищожим и мита. Изведнъж той ще престане да бъде богоподобна фигура и ще заприлича на всеки друг неуспял диктатор — като Хитлер и Сталин.
И въпреки това смятах, че е твърде късно.
— Не и ако успеем да демонстрираме слабостите му.
— Ще можеш ли?
Тя направи пауза. Усмивката й трепна.
— Може би. Съвсем скоро — рече накрая.
Но не достатъчно скоро за Кати, която вероятно беше в Мексико, обсебена от собствените си представи за непобедимостта на Куин и вдъхновена от обещанията, които той така и не бе дал. Припомних на Сю, че този проблем ме вълнува най-силно в момента.
— Съжалявам, ако съм те задържала, Скоти, но наистина смятам, че е важно да поддържаме връзка.
Защото, без съмнение, тя не се бе отказала от своята идея фикс, че моето и нейното бъдеще са преплетени — че Куин оказва пряко влияние върху съдбите ни.
— Както и да е, има и друга причина да ти се обадя — добави тя. — Споменах пред един човек за твоя проблем. И той иска да ти помогне.
— Само не и Морис. Харесвам го, но знаеш, че от доста време се занимава предимно с бумащина.
— Не е Морис, макар че той с удоволствие би ти помогнал. Не, това е човек със съвсем различен опит.
Трябваше да се досетя какво се задава. Тъкмо Сю бе човекът, ровил се подробно в миналото ми, особено по времето, когато бях в Чъмфон. Но в онзи момент бях заслепен.
— Може би го помниш — рече тя. — Казва се Хич Палей.
14.
По някое време през тази седмица — преди да пристигне Хич, преди събитията да излязат извън контрол — Ашли подхвърли, по средата на един телефонен разговор:
— Помниш ли онази книга на Чарлз Дикенс — „Коледна песен“?
— Какво за нея?
— Мислех си за Куин, за хронолитите и всичко останало. Сещаш ли се, когато в книгата Скрудж се премества в бъдещето и вижда собственото си погребение? И казва на призрака: „Това сенките на нещата, които трябва да се случат, ли са, или на които могат да се случат?“ Не помня точно цитата.
— Да, така беше.
— Това, което искам да попитам, Скоти, е дали хронолитите трябва да ги има, или само може?
Казах й, че все още никой не е сигурен в това. Но ако разбирах правилно Сю, събитията, белязани от вече съществуващите хронолити, бяха от типа „трябва“ под една или друга форма. Не съществуваше светло алтернативно бъдеще, в което ние спираме Куин преди завоеванията му и превръщаме хронолитите в безвредни, свободно реещи се парадокси. Куин щеше да завладее Чъмфон, Тайланд, Виетнам, Югоизточна Азия, времето беше аморфно, но самите хронолити оставаха неизменни и фундаментални.