— По-скоро ми прозвуча като молба. Но какво значение, ако може да помогне на Кати?
Уит забрави протестите си. В гласа на Джанис бях доловил зле прикрит гняв. Може би Хич и Ашли не го усетиха, но аз го почувствах. А също и Уит.
Отне ни известно време, но в края на краищата получихме изчерпателен списък с адреси и телефони.
— Само ще помоля да не споменавате името ми — промърмори той.
Хич прегърна Джанис и тя не му остана длъжна. Никога не го бе харесвала особено, вероятно по съвсем основателни причини, но фактът, че ми помагаше да открием Кати, го бе въздигнал в очите й. Преди да излезем, тя ме улови за ръката.
— Благодаря ти, Скот. От все сърце. Съжалявам за това, което ти казах преди няколко дни.
— Няма за какво.
— От полицията все още смятат, че Кати е в града. Но тя не е тук, нали?
— Вероятно вече не.
— Божичко, Скоти, всичко е толкова… — тя преглътна развълнувано и притисна устата си с ръка. — Моля те, внимавай. Искам да кажа… намери я, но бъди внимателен.
Когато излизахме от къщата, Хич каза:
— Джанис знае ли, че е омъжена за задник?
— Започва да подозира.
Отидохме при Ашли за вечеря и планиране на стратегията.
Помогнах й в кухнята, докато Хич се обади по джобния си терминал. Ашли направи пилаф от ориз и пилешко, който нарече „бедняшки пилаф“. Попита ме колко време съм бил женен за Джанис.
— Около пет години — рекох — И двамата бяхме много млади.
— Значи отдавна си разведен.
— Понякога не ми изглежда толкова отдавна.
— Тя ми се струва доста разумен човек.
— Разумна, но невинаги гъвкава. Напоследък е преживяла трудни времена.
— Има късмет с живота, който води. Би трябвало да е благодарна.
— Не мисля, че в момента се смята за особено щастлива.
— Не, исках да кажа…
— Разбрах те, Ашли.
— Пак си пъхам носа, където не ми е работа. — Тя отметна косата си назад.
— Искаш ли да нарежа морковите?
Тя поля пилафа с доста пикантни подправки и го остави да се задуши. След това се присъединихме към Хич.
Заварихме го с крака върху масичката за кафе.
— Ето с какво разполагаме — заговори той. — Сведенията от Уитман и от още няколко източника, включително ченгето Рамон Дъдли. Онова жалко копърхедско сборище на Уит се състои от двайсет и осем постоянни членове, десет от които са в управата на компанията, в която работи, така че най-вероятно той е там заради кариерата. Двайсет и осем възрастни, от които осемнайсет са несемейни или без деца. Десет членове имат деца на различни възрасти, девет от тях са завели децата си в младежкия клуб. Това прави общо десет деца плюс шестима странични, като Адам. Но съществува основна група от осем деца, които са дълбоко въвлечени, включително Кати и Адам. Тъкмо те са изчезналите.
— Ясно — рекох.
— Да предположим, че са напуснали града. Щяха да направят впечатление, ако се качат на самолет или автобус, като се има предвид, че пътуват заедно. Съмнявам се местният автостоп да върви, особено за толкова голяма група. Така че остава само личен транспорт. И вероятно нещо достатъчно голямо. Можеш да натикаш осем души и в седан, но няма как това да не прави впечатление.
— Да, пък и ще е доста тесничко вътре — кимнах.
— Така, изслушай ме още малко. Ако са с личен транспорт, какво може да са взели?
— Някои от тези деца трябва да имат собствени коли.
— Именно. И Рамон Дъдли вече е проверил. Четири от осемте наистина притежават регистрирани на тяхно име коли, но те са налице. Нито един родител не е съобщил за открадната кола, освен това всички кражби на коли по време на изчезването на децата или са били професионални, или само за разходка, приключила с разбиване или опожаряване на автомобила. Краденето на коли не е толкова лесно, колкото беше някога. Дори да преодолееш ключалките и алармата, всички коли от последните десет години разполагат със собствена локализираща система. Повечето хора я използват, за да открият автомобилите си на паркингите, но тя затруднява и кражбите. Модерният автокрадец е по-скоро високотехнологичен специалист, който притежава всякакви умения и сложен набор от инструменти.
— Значи не са използвали своите коли, нито са откраднали чужда — заключи Ашли. — Това е добре. Но не оставя никаква друга възможност. Може би все още са в града?
— Така смята Рамон Дъдли, но в заключението му няма никаква логика. Тези деца очевидно са тръгнали на поклонение. Ето защо помолих Дъдли да провери още веднъж колите, които се водят на тяхно име. И той го направи.