— И… откри ли нещо?
— Нищо. Няма промяна. Три от колите все още са там, където са били паркирани миналата седмица. Само една е местена, и то за кратко пътуване до местния търговски център. Майката на хлапето разполагала с резервни ключове.
— Тоест, нито крачка напред.
— С изключение на една подробност. Майката, която е карала колата до магазина. Според списъка на Уит това е Елинор Хелвиг, член на копърхедския клуб, заедно с мъжа си Джефри. Джефри е младши завеждащ-секция във фармацевтична компания „Кларион“, няколко нива над Уит. Изкарва доста добри пари и от известно време има регистрирани три автомобила — неговия, на жена му и на хлапето. Лъскави колички. Два даймлера и втора ръка едисън за Джеф младши.
— Е, и?
— Защо жена му ще кара едисъна до магазина, когато нейният възголемичък даймлер разполага с достатъчно място за покупки?
— Може да е по цял куп причини — сви рамене Ашли.
— Би могло… но може би трябва да я попитаме?
Вечерята беше чудесна — не пропуснах да го спомена пред Ашли, — но не можехме да останем дълго след това. Двамата с Хич имахме доста работа и Ашли заръча да й позвъним, ако нещо изникне.
В колата подхвърлих:
— Относно онзи пакет…
— Да, за пакета. Забрави за него, Скоти.
— Нямам навика да забравям стари дългове. Ти ми помогна с пари в Тайланд. Дължах ти дребна услуга, а се провалих.
— Да, но поне опита, нали?
— Отидох на мястото, което ми каза.
— При Изи? — Хич се хилеше и това ме притесняваше още повече. Познавах тази усмивка от едно време.
Продължих:
— Отидох при Изи, но…
— Спомена ли му моето име?
— Ами да…
— Застаряващ тип с посивяла коса, върлинест, с цвят на прясно изпечено кафе?
— Горе-долу така изглеждаше. Но нямаше пакет, Хич.
— Той ли ти каза?
— Аха.
— Със спокоен тон ли ти го съобщи?
— Трудно ще го наречеш спокоен.
— Беше леко раздразнен, нали?
— Всъщност посегна към пистолета.
Хич кимаше.
— Добре… добре.
— Добре? Значи пакетът е закъснял, така ли?
— Не, Скоти. Никога не е имало пакет.
— Същият, който ми каза да взема от твое име?
— Няма такъв. Съжалявам.
— Но парите, които ми даде…
— Не се сърди, но смятах, че ще си в по-голяма безопасност, ако се прибереш в Минеаполис. Джанис ти би дузпата, ти започна да пиеш, а за един впиянчен американец няма кой знае какви перспективи в Чъмфон. Стана ми жал за теб, признавам. Дадох ти пари, но не съм ги късал от залъка си. Бизнесът вървеше добре. Съмнявах се, че ще ги приемеш като подарък, а и не исках да е заем, защото щеше да ме търсиш, за да ми ги върнеш, като добро момче. Ето защо измислих онази история с пакета.
— Измислил си я?
— Скоти, прощавай, ако си мислел, че съм те нарочил да прекарваш дрога или нещо подобно, макар че тази част от историята ми беше доста забавна. Имам предвид, твоята нафукана колежанска представа за собствено аз. Сметнах, че една дребна морална дилема може да внесе известно разнообразие в живота ти.
— Ако мислиш, че ще ти повярвам. Онзи тип, Изи, знаеше името ти… а и ти току-що го описа.
Карах право към залеза и светлините на таблото тъкмо се бяха запалили. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе прохладен и със сладникав мирис. Хич помисли, преди да отговори.
— Ще ти разкажа една малка история — поде той. — Като малък живеех в Роксбъри с майка ми и по-малката ми сестричка. Бяхме бедни, но в онези времена парите от помощи стигаха да докараш прилично съществуване. Лично аз се чувствах добре, освен че от време на време прибирах по някоя дреболия от магазина. Но майка ми бе самотна жена и когато станах на шестнайсет, се омъжи за един темерут на име Изи Дж. Тобин. Изи държеше частна пощенска служба, но продаваше дрога и цигари под щанда. Не беше грубиян — никога не е вдигал ръка на майка ми, нито на мен и сестра ми. Бизнесът му приключваше на прага на къщата. Но беше зъл човек. Говореше като зъл човек. Никога не повишаваше тон, но можеше да те среже с две думи, защото отвътре му идваше да улавя у всеки онова, което не обича или от което се бои. Правеше го с мен и сестра ми, но ние бяхме дребни рибки. Основно изпробваше таланта си върху майка ми и когато дойде време да напусна къщата, тя вече не го понасяше. Искаше да се отърве от него, но не знаеше как, пък и Изи си имаше още няколко женички, с които да се развлича. И тогава, заедно с неколцина мои приятели, го проследихме до една от тези госпожички и там го понатупахме. Не сме го били до безсъзнание, но здравата го изплашихме и когато приключихме с ритниците, аз му заявих да изчезва от къщата на майка ми, преди да го е сполетяло нещо по-лошо. Той се изрепчи, че нямал нищо против, защото и без това сме му били писнали, а и взел каквото му трябва от майка ми — това му бяха думите, — та вече възнамерявал да си ходи. Рекох му да побърза и че ще го държа под око. А той ми се сопна: „Каквото и да ми приказваш, лайно такова, до седмица ще съм ти забравил името.“ Обещах му, че ще му го припомням от време на време, за да не може да го забрави. Така се разделихме. Но аз се зарекох от време на време името ми да изниква в живота му, по един или друг начин. Картичка, обаждане по телефона, ей такива номерца. Колкото да го държа нащрек. Сигурно още ме помни, а, Скоти?