— За малко да ме убие — отвърнах.
— А, съмнявам се. Пък и за теб е било приятно разнообразие. Нали и без това си очаквал, че те забърквам в някоя рискована работа?
— По дяволите — изругах тихо.
— А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.
Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.
Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?
Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.
В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.
— Зная какво преживявате, господин Уордън — бяха встъпителните й думи. — Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.
Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед — според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.
— Госпожо Хелвиг — рекох, — ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?
Тя премигна.
— Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.
— Искрено вярващи млади хора като Джеф?
— Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.
— Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? — попита я Хич.
Тя го погледна малко ядосано.
— Не вярвам, че би влошил положението.
— Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?
— Казах ви, не харесвам тази дума…
— Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение. Деца, госпожо Хелвиг, изнасилени и убити. Те са млади, те са идеалисти, но освен това са наивни, а това не помага особено вън от градските черти на Минеаполис.
Елинор Хелвиг видимо побледня. (Аз също, предполагам.)
— Кой сте вие? — обърна се тя към Хич.
— Приятел на Катлин. Някога срещали ли сте се с нея, госпожо Хелвиг?
— Идвала е веднъж-дваж у дома…
— Сигурен съм, че Джеф е силен млад мъж, но какво ще кажете за Катлин? Как, според вас, ще се справи тя там?
— Не зная…
— Имам предвид на пътя, с всички тези бездомни мъже и войници. Защото, ако тези деца са тръгнали на поклонение, ще бъдат далеч в по-голяма безопасност, ако са с кола. Дори Джеф.
— Джеф може да се грижи за себе си — прошепна Елинор Хелвиг.
— Не бихте искали да пътува на стоп, нали?
— Разбира се, че не…
— Къде е колата на мъжа ви, госпожо Хелвиг?
— С нея ходи на работа. Още не се е прибрал…
— А колата на Джеф?
— В гаража.
— А вашата?