В покрайнините на Портильо забелязахме и представители на пресата, скрити зад непроницаемите стъкла на бронираните си фургони. Изпитвах смесени чувства към тях. Според интерпретациите на Сю за хронолитите и метапричинността, медиите действаха като важен усилвател в обратната връзка. Тъкмо те разпространяваха в глобален аспект изображението на тези артефакти, чиято едничка цел бе да втълпят в колективното съзнание идеята за несъкрушимостта на Куин.
Но имаше ли друга възможност? Забрана, ограничение на информацията? В това се състоеше гениалността на куинистките паметници — те бяха гротескно очебийни, невъзможно бе да бъдат пренебрегнати.
— Когато идем там — поде Хич, — оставете на мен да говоря. Пък после ще решаваме.
— Ама че план — подметнах.
— По-добър засега нямаме.
Паркирахме пикапа колкото се може по-близо до палатковия бивак на Адам и неговите приятели. Палатките имаха нелепо крещящи цветове, в контраст с общата сивота на това място — сини, червени и жълти гъби, израсли върху черната земя. Ашли въртеше глава, търсейки Адам. От Катлин нямаше и следа.
— Останете тук — рече Хич. — Отивам да преговарям.
— Да преговаряш? — повтори обидено Ашли.
Хич я погледна строго, сетне затвори вратата зад себе си.
Той измина няколко крачки до една сребриста палатка и извика някого вътре. След секунди чергилото се повдигна и Адам Милс излезе навън. Познах го заради начина, по който Ашли си пое дъх.
Беше облечен в посивели от прах военни панталони и имаше съвсем здрав вид. Беше слаб и висок почти колкото Хич и носеше на гърба си черна раница. Дори не погледна към пикапа, просто чакаше да чуе какво ще му каже Хич. Не можех да разгледам лицето му подробно, но очевидно бе напълно спокоен и не изглеждаше изплашен от каквото и да било.
Ашли посегна към дръжката на вратата, но аз я спрях.
— Дай му минутка.
Хич продължаваше да говори. После заговори Адам. Хич извади навити на руло банкноти и ги подаде на младежа.
— Какво, да не би да го подкупва? — подскочи Ашли. — Той подкупва Адам?
Казах й, че ми прилича точно на това.
— За какво? За да видиш Кати? И аз да се срещна с него?
— Не зная, Аш.
— Божичко, това е толкова… — тя преглътна, останала без думи.
— Живеем в странни времена. Нормално е да се случват странни неща.
Тя се отпусна на седалката, видимо унизена, и не продума, докато Хич не ни повика. Когато излязохме, първо заключих колата и задействах алармата. Въздухът бе сух, но вонята — все така нетърпима. На няколко крачки от нас младеж зариваше с лопата канавка, която през нощта бе служила за нужник.
Ашли доближи колебливо Адам. Имах чувството, че се бои да го заговори, сега, когато дългоочакваният миг бе настъпил… сякаш дори се страхуваше да се изправи пред него. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Адам отвърна с равнодушен поглед. Беше млад, но несъмнено вече не беше дете. Не отстъпи, нито омекна, просто чакаше Ашли да заговори, за което, предполагам, му беше платил Хич.
Двамата се отдалечиха на няколко крачки, от другата страна на палатката. Хич се наведе към мен:
— Изгубена кауза, мамка му. Само че тя още не го знае.
— А къде е Кати?
Той махна към една жълта палатка.
Кой знае защо си спомних за хронолита от Кайро, преди три години. Сю Чопра се бе сдобила със записи на събитието от дузина различни ъгли, във всички негови етапи — затишието преди появата, студената вълна и термичните ветрове, колоната от лед и прах, димяща насред синьото небе, и накрая самият хронолит, ослепително ярък, щръкнал в покрайнините на града като забит в скала меч.
(И кой ще извади меча от камъка? Онзи, който има чисто сърце, навярно. Отсъстващи родители и провалили се съпрузи не влизат в сметката.)
Това, което ме бе поразило от Кайро, бе въпиющото несъответствие — нагорещената като пещ пустиня и ледът. Слоевете омешана история, модерните небостъргачи, издигнати върху останките от хилядолетно династично господство и този нов паметник на огромния и недостъпен Куин, подобно на фараон върху своя студен трон.
Не зная откъде се появи в ума ми това изображение. Вероятно, защото това измъчвано от суша и жега мексиканско градче предстоеше да получи своята собствена порция лед, а може би заради едва доловимия леден полъх във вятъра, тръпката на предчувствието, горчивото ухание на бъдещето.