По време на десерта тя ми каза:
— Разговарях с Червения кръст. Все още имат пункт в Портильо — правят списъци и преброяват мъртвите. Ако Адам е жив, не се е регистрирал в нито една от агенциите. От друга страна, ако е мъртъв… — тя замълча и преглътна, опитвайки се да изглежда спокойна. — Ако е така, поне все още не са идентифицирали тялото му, а те са доста добри в това. Позволих им да използват записа на неговия геном от медицинския картон. Досега няма съвпадение. Така че не знам дали е жив, или е мъртъв. Но осъзнах нещо друго.
Очите й блеснаха. Побързах да я прекъсна:
— Не е необходимо да говорим за това.
— Не, Скоти, всичко е наред. Това, което разбрах, е, че жив или мъртъв, за мен е изгубен. Може би ще го видя отново, може би не, но това зависи от него — ако е жив, имам предвид. Точно това се опитваше да ми каже в Портильо. Не смятам, че ме мрази. Но вече не е мой син, поне той не се чувства такъв. Вече принадлежи изцяло на себе си. — Тя помълча малко, допи кафето и отказа на сервитьорката, когато й предложи още. — Той ми даде нещо.
— Адам ли?
— Да. В Портильо. Каза, че ми го оставя за спомен. Ето, виж.
Тя извади носна кърпичка от чантата и я разгъна. Вътре имаше огърлица, евтина изработка, с медальон. Медальонът приличаше на буца от разтопена и смачкана пластмаса, с дупка, през която да преминава веригата. Беше доста грозна.
— Каза, че я купил от уличен търговец в Портильо. Била нещо като светиня. Камъкът не е камък, а…
— Реликва от поява.
— Точно така го нарече Адам.
Появата на всеки хронолит създава странни отломки. Резките промени в температурата и налягането близо до района на контакт водят до замръзване, напукване, смачкване и изкривяване на материалите. Търсачите на сувенири продават подобни предмети на лековерните поклонници, въпреки че повечето от тях са фалшификати.
— Това е от Ерусалим — добави Ашли. — Поне така твърдят.
Ако е истина, безформената буца можеше някога да е била полезен предмет — дръжка на врата, преспапие, химикалка или гребен.
— Дано не е — рекох.
Ашли посърна.
— Мислех, че ще се заинтересуваш. Ти си бил там, в Ерусалим, когато това се е случило. Не е ли съвпадение?
— Не обичам подобен род съвпадения.
Обясних й накратко теорията на Сю за тау-турбуленцията. Допълних, че ми се е случвало да попадам доста често в турбуленции и че те са променили живота ми по начин, който не ми харесва.
Ашли беше смаяна. Тя повтори бавно израза „тау-турбуленция“ сякаш го опитваше на вкус.
— Възможно ли е да я прихванеш от нещо подобно? — попита накрая.
— Съмнявам се, Ашли. Това не е болест. Във всеки случай едва ли е заразно. Просто не обичам да говоря за това.
Тя прибра огърлицата в кърпата и я пъхна обратно в чантата.
Върнахме се в стаята на мотела. Ашли включи видеопанела, но не прояви интерес към предаванията. Аз зачетох книга. След известно време тя дойде в леглото и ме целуна — не за първи път, но по-страстно, отколкото досега.
Беше толкова хубаво да я държа в обятията си, да се притискам към дребното й гъвкаво тяло.
По-късно вдигнах завесите и двамата останахме да лежим, загледани в светлините на нощния трафик, които бяха като парадно шествие с факли. Ашли ме попита как е минало посещението при Кати.
— Тя е по-добре — отвърнах. — Джанис ще лети утре насам, за да я прибере у дома.
— Говори ли с теб за поклонението?
— Много малко.
— Сигурно е преживяла ужасни неща.
— Ще има и последствия — рекох.
— Не се учудвам.
— Не. Друго имам предвид. Говорих с лекуващия й лекар. Прекарала е вторична инфекция на пикочните пътища. Нещо, с което се е заразила в Портильо. Излекувано е, но не без усложнения. Кати няма да може да има деца, във всеки случай не по естествен път. Има стерилитет.
Ашли се отдръпна към другия край на леглото и посегна за цигарите на масичката.
— Съжалявам — чух я да казва. Гласът й беше странно променен.
— Жива е и това е най-важното.
(Всъщност Кати мълча през цялото време, докато докторът ми обясняваше. Гледаше ме с немигащи очи от леглото и без съмнение търсеше някаква реакция върху лицето ми, може би се страхуваше, че ще се ядосам или ще я изоставя.)