— Предай на Кати, че ще намина в пет — рекох, но в този миг телефонът изпука и замря. Обадих се на Ашли и й съобщих, че ще имаме гости за вечеря.
Добавих, че аз ще напазарувам.
— Жалко, че не можем да им предложим месо — натъжи се тя.
— Можем.
— Шегуваш се. Чакай — от платките ли?
— Аха.
Тя помълча.
— Скот, има много други важни неща, за които бихме могли да използваме тези пари.
Да, права беше, но предпочитах да ги сложа на тезгяха на месаря в замяна на четири говежди пържоли. От магазина купих ориз и пресни аспержи, а също и истинско масло. Няма смисъл да живееш, ако не можеш, имам предвид, разбира се, истински живот.
Кати и Джанис обитаваха пристройка над гаража на Уит. Колкото и ужасно да звучи, те бяха успели да превърнат миниатюрното пространство в относително топло и уютно гнезденце, обзаведено със старото канапе на Уит и голямо желязно легло, което Дейвид бе наследил от родителите си.
Пристройката освен това им осигуряваше относителна самостоятелност от самия Уит, чието великодушие те не бяха в състояние да отхвърлят. Уит бе известен и многоуважаван копърхед и не одобряваше уличните стълкновения, но приемаше политиката сериозно и не пропускаше да изнася поучителни лекции всеки път, когато разговорът поемеше в тази посока.
Взех с колата Кати и Дейвид и ги откарах до малкия апартамент, който държахме с Ашли. В колата Кати мълча и на дребничкото й лице бе изписана тревога за нейния съпруг. Дейвид компенсираше това с коментари за новините (провала на Федералната партия, сраженията в Сан Салвадор), но по гласа и жестовете познавах, че е нервен. И напълно оправдано. Никой от нас не споменаваше Китай.
Дейвид Къртни не ми направи особено впечатление преди около година, когато Кати го представи за първи път, но оттогава постепенно бях започнал да го харесвам. Той беше само на двайсет и проявяваше типичната за възрастта му емоционална невъзмутимост — психолозите го наричаха „липса на афект“, — което е много характерно за тяхното поколение, израснало в сянката на Куин. Под тази обвивка обаче се криеше сериозен и добронамерен млад човек, чиято любов и привързаност към Кати бяха очевидни.
Не беше красавец — имаше белег на лицето от Лотърнските пожари през 2028-а — и със сигурност не беше богат, нито разполагаше с перспективни връзки. Но имаше добра служба (докато не пристигна призовката) — беше шофьор на товарна кола на летището, освен това бе умен и умееше да се приспособява, а това бяха важни качества в тези безжалостни дни на тъмния ни век.
Сватбата им бе съвсем скромна — финансирана от Уит, тя се проведе в една църква, където вероятно половината от църковните служители бяха прикрити копърхед. Но все пак бе мило събитие, напълно отговарящо на модерните представи, и Джанис и Ашли бяха развълнувани от церемонията.
Катлин се качи в апартамента, докато двамата с Дейвид обезопасявахме колата. Попитах го как се справя Кати със заминаването му.
— Известно време плака. Трудно го понесе. Но мисля, че ще го преодолее.
— А ти?
Той отметна нервно перчем, разкривайки за миг белега на челото. После сви рамене.
— Без проблеми засега.
Предложих аз да сготвя месото, но Ашли не ми позволи. Не бяхме яли пържоли близо година и тя заяви, че не смее да ми ги повери. Предложи вместо това да нарежа лука и да правя компания на Кати и Дейвид, докато тя е в кухнята.
Може би пържолите не бяха чак толкова добра идея. Луксозна и скъпа храна за празненство, каквото всъщност нямаше тази вечер. Кати и Дейвид разменяха тревожни погледи и полагаха очевидни усилия да надмогнат безпокойството си, но успехите им бяха краткотрайни. Докато стане готова вечерята, всички бяхме изтощени от тази игра.
Двамата с Ашли държахме едно апартаментче на петия етаж, още от времето, когато се оженихме в един юлски ден преди шест години. Плащахме контролиран наем, съгласно Закона на Стопард, но поддръжката на сградата бе под всякаква критика. Водопроводните тръби в апартамента над нас бяха спукани и се наложи един ден двамата с Ашли да се качим и да ги поправим доколкото ни бе по силите. Но поне прозорецът на дневната гледаше на юг — над квартал от ниски постройки, слънчеви колектори и дървета — а тази вечер имаше голяма луна, толкова ярка, че можеше да не включваме осветлението.