— Но има предназначение, нали? Също както и къщата.
— Не зная дали мога да го нарека полезен… но предполагам, че изпълнява определена цел. Само че не е чисто практична.
— Точно така. Паметникът е конструкция с определено предназначение, което не е практично, а духовно, или поне символично. Той символизира нечия сила или превъзходство, или е възпоменание на някои обществени събития. Притежава материална структура, но значението му, неговото предназначение и цел са да въздействат на човешкия ум.
— Това важи ли за хронолитите?
— Тъкмо там е въпросът. Като оръжие за разрушение хронолитът не се отличава от конвенционалните средства. Сам по себе си той не постига нищо особено. Той е инертен обект. Значимостта му се крие в царството на скритите послания и интерпретации. И точно тук е бойното поле, Ашли — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Тук са всички странности на тази архитектура. Нищо в материалния свят не може да се сравни с паметниците и катедралите, които строим в главите си. Някои от тези конструкции са съвсем опростени и непосредствени, други са красиви, грозни или опасно нестабилни. Но точно тази архитектура има далеч по-голямо значение от всяка друга, защото от нея творим нашето бъдеще. Историята е само фосилизиран запис на това, което мъжете и жените конструират в мозъците си. Разбираш ли ме? И геният на Куин няма нищо общо с хронолитите — те са техническо средство, просто карат природата да скача през обръч. Геният на Куин е, че той ги използва, за да колонизира световете на ума, да гради конструкциите си право в главите ни.
— Той кара хората да му вярват.
— Да вярват в него, в силата и величието му, в неговата доброта. И над всичко — в неговата неизбежност. Тъкмо това искам да променя. Защото нищо, свързано с Куин, не е неизбежно, абсолютно нищо. Ние строим Куин всеки ден, създаваме го от нашите надежди и страхове. Той ни принадлежи. Той е сянката, която ние хвърляме.
Всичко това бе нещо съвсем ново за мен. Политиката на очакването бе обсъждана дори в пресата. Но имаше нещо в тази реч, което накара косата ми да настръхне. Може би беше в степента на нейната убеденост, в необичайното й красноречие. Ала имаше и нещо друго. За първи път осъзнах, че Сю е обявила собствена и дълбоко лична война на Куин. Нещо повече: тя вярваше, че се намира в самия епицентър на конфликта, миропомазана от тау-турбуленцията, провъзгласена направо за божествено начало.
С Катлин се срещнахме същата неделя, но този път я заведох в една закусвалня, където похарчих остатъка от тазседмичната печалба.
Когато слезе от апартамента над гаража на Уит, Кати изглеждаше привидно спокойна. Беше прекарала първите две нощи без Дейвид и това й личеше. Имаше големи сенки под очите, бе пребледняла от недоспиване. Усмивката, която ми отправи, бе потайна, сякаш нямаше право да се усмихва в отсъствието на Дейвид. Похапнахме сандвичи със соев пастет в някога блестящата, но сега позанемарена закусвалня. Кати знаеше, че Сю Чопра и Рей Мозли са в града, и поговорихме малко за тях, макар че очевидно не изпитваше почти никакъв интерес към това, което тя нарече „старите дни“. Оплака ми се, че я измъчвали кошмари. Сънувала Портильо, но сега била с Дейвид, който бил заплашван от смъртна опасност. Кати не могла да го спаси. Сънят завърши с някакви пясъци, над които се издигала зловещата фигура на Куин от Портильо.
Изслушах я търпеливо, оставих я да се наприказва. Сънят не беше особено труден за тълкуване. Накрая попитах:
— Някакви новини от Дейвид?
— Обади ми се, докато чакал автобуса в Литъл Рок. Нищо оттогава. Но предполагам, че в лагера е доста зает.
Бях на същото мнение. Попитах я как се справят с това майка й и Уит.
— Мама ми е страхотна подкрепа. Колкото до Уит… — тя махна с ръка. — Знаеш що за стока е. Не одобрява войната и понякога се държи така, сякаш Дейвид е лично отговорен за нея — като че ли е имал избор и е можел да откаже призовката. За Уит въпросът винаги опира до големите неща в живота, хората са само пионки, пречки или ненужни затруднения.
— Кати, аз също не мисля, че има някаква полза от тази война. Ако Дейвид бе поискал да отърве казармата, лично щях да му помогна.
Тя се усмихна тъжно.
— Зная. Дейвид също го знае. Странното е, че Уит не искаше и да чуе за подобно нещо. Не одобрява войната, но не одобрява и нарушаването на закона, особено когато това би изложило семейството му на опасност от съдебно преследване и прочее. По-неприятното е, че Дейвид се опасяваше да не би Уит да го накисне, ако опита да се освободи от казармата.