Тау-ядрото бе увиснало над стоманеното скеле като огромно черно яйце. Облак прах малко по-нататък вдигаше самият Хич Палей, който преместваше последния пикап от нашия конвой от паркинга до пътя при защитеното място зад бункера. Всички машини бяха специално подготвени да издържат на изключително ниските температури на термичния импулс.
Температурата вече бе спаднала драстично, не само на въздуха, но и на почвата под краката и на телата ни. Сигурно бяхме изгубили по няколко градуса. Усещах, че космите ми са настръхнали.
Извадих телефона и направих поредния опит да се свържа с Ашли. Нямаше сигнал, както при всички останали опити през цялата седмица. Понякога се появяваше официално съобщение за повреда на системата, друг път, както сега, екранът оставаше черен и се чуваше пукане. Прибрах обратно телефона.
Останах изненадан, когато металната врата на бункера се отмести и Сю Чопра застана до мен. Имаше изморен вид и цялата трепереше. Тя засенчи очите си срещу слънцето.
— Не трябваше ли да си долу? — попитах.
— Всичко е настроено. Няма нужда от мен.
Тя се спъна в един корен и аз я улових за ръката. Пръстите й бяха леденостудени.
— Скоти — възкликна, сякаш едва сега ме позна.
— Поеми дълбоко въздух — посъветвах я. — Какво ти е?
— Просто съм уморена. И не съм хапвала нищичко. — Тя разтърси леко глава. — Все се питам… дали нещо друго ме доведе тук? Или сама дойдох? Това й е странното на тау-турбуленцията. Внушава ти, че нещата са предначертани. Не от всевишна сила, разбира се. Предначертани, без някой да дърпа конците.
— Освен, ако не е Куин.
Тя се намръщи.
— О, не, Скоти. Не го казвай.
— Скоро ще разберем. Каква е обстановката долу?
— Нали ти казах. Като настроен апарат. Числа и нищо повече. Прав си, трябва да се връщам. Ще слезеш ли с мен?
— Защо?
— Защото отвън нивото на йонизиращото лъчение вече е доста високо. На всеки двайсет минути получаваш облъчване като за рентгенова снимка. — Тя се засмя. — Всъщност не, просто близостта ти ми действа успокоително.
Чудесна причина и сигурно щях да сляза с нея, но в този миг дочухме тътена на далечна експлозия. Отново отекнаха изстрели, по-близо, отколкото трябваше да бъдат.
Сю инстинктивно приклекна. Аз стърчах като някакъв идиот. В началото имаше само отделни изстрели, после цели откоси. Оградата (и входният портал) бяха само на метри зад нас. Погледнах нататък и видях залегнали войници, но не виждах откъде се стреля. Сю бе извърнала очи към хълма. Проследих погледа й. От нашия наблюдателен пост там се издигаше дим.
— Журналистите… — прошепна тя.
Но, разбира се, не бяха журналистите. Бяха куинисти — въоръжена група, отвлякла фургон на телевизионна компания в покрайнините на Модести Крийк и представила се за новинарски екип на контролния пункт. (Петимата репортери бяха открити по-късно, пребити и удушени в канавката край пътя на двайсетина мили оттук.) Още дузина куинисти бяха успели да се промъкнат, представяйки се за помощен персонал и скрили умело оръжията си сред камерите, блоковете на ретранслаторите и останалите принадлежности.
Тези хора се бяха разположили на хълма, откъдето се виждаше ядрото, близо до поста на Обединените сили. Когато забелязали, че Хич докарва последния камион при бункера, разбрали, че до появата остава съвсем малко време. Разрушили поста със заложени експлозиви, застреляли оцелелите войници, после съсредоточили усилията си върху ядрото.
Виждах дима от оръжията им, който се извиваше нагоре в небето. Бяха твърде далеч от тау-ядрото, за да могат да се прицелят точно, но куршумите им вдигаха искри от стоманената обшивка. Зад тях постовите край оградата отвърнаха на огъня и повикаха помощ по радиото. За съжаление основните сили бяха разположени при южния портал, където куинистката тълпа също бе открила масиран огън.
Коленичих в прахта до Сю.
— Успокой се, ядрото е добре защитено…
— Ядрото да, но не и кабелите и свързващите блокове — говоря за инструментите, Скоти.
Тя се надигна и хукна към бункера. Нямах друг избор, освен да я последвам, но първо махнах на Хич, който току-що бе пристигнал и сигурно бе объркал стрелбата по нас с пукотевицата от южната страна. Но осъзна грешката си веднага щом видя тичащата презглава Сю.
Изведнъж застудя и откъм прерията полъхна вятър, който носеше прашни облаци право към епицентъра на тау-събитието.
Дори в затопления предварително бункер бе по-студено, отколкото бе предвидила Сю, когато ни удари термичният шок. Ръцете се вкочанясваха, кръвта изстиваше, събитията започваха да се нижат бавно и мъчително. Побързахме да навлечем термооблеклата, докато Хич затваряше вратата зад себе си.