— Хайде, Скоти — подкани ме Сю, — не ме гледай така.
— Ако ми кажеш — отвърнах, — вече няма да е тайна.
— Какво пък, прав си. Но трябва да я споделя с някого. Не мога да кажа на Рей, защото ме обича. Не мога да я кажа и на Хич, защото Хич не обича никого.
— Много загадъчно.
— Да, така е. — Тя погледна към далечната синя колона на Куин. — Може би нямаме много време.
— Време за какво?
— Искам да кажа, че той няма да издържи дълго. Хронолитът. Не е стабилен. Прекалено е масивен. Погледни го, Скоти. Виждаш ли как трепти?
— Това е мараня от жегата в пустинята. Оптическа илюзия.
— Донякъде. Но не напълно. Отново прегледах данните. Тези, които взех при бункера. Тези тук — тя посочи бележника си. — Измерих височината и радиуса, поне приблизително. Може да не ме бива много в изчисленията, но няма съмнение — той надхвърля границата.
— Коя граница?
— Забрави ли? Ако хронолитът е твърде масивен, той става нестабилен — жалко, че не ми дават да публикувам трудовете си, сигурно щяха да я нарекат „границата на Чопра“. — Усмивката й се стопи и тя завъртя глава. — Но няма как, Скоти. Налага се да бъда скромна. Всъщност, май ме принудиха да стана такава.
— Да не искаш да кажеш, че хронолитът ще се разруши?
— Да. Днес по някое време.
— Че това не може да се запази в тайна.
— Така е, но аз говорех за причината. Границата на Чопра е моя идея. Не съм я споделяла с никого и се съмнявам някой да е правил подобни измервания. А този Куин няма да издържи достатъчно, за да съберат подробни данни.
Изведнъж ме завладя безпокойство.
— Сю, ако това е вярно, хората трябва да знаят…
— Да знаят какво? Това, което всички ще знаят, е, че хронолитът се е разрушил и че ние сме били тук със същата цел. И тогава ще направят очевидното заключение. Че сме успели, макар и с известно закъснение. Ето я нашата малка тайна.
— Но защо трябва да го пазим в тайна?
— Защото не бива да го казваме на никого, Скоти. Ще трябва да отнесем тази тайна двайсет години и три месеца в бъдещето, иначе няма да се получи.
— По дяволите, Сю — кое да се получи?
Тя премигна учудено.
— Горкият Скоти. Толкова си объркан. Чакай, ще ти обясня.
Не помня точно подробностите на нейното обяснение, но запазих същината.
Все още не бяхме победени.
Журналистите продължаваха да изпращат съобщения за появата и щяха да станат свидетели — след часове, ако не и след минути — на зрелищното рухване на хронолита. Според Сю картината на това разрушение, предавана по целия свят, щеше да прекъсне обратната връзка и да унищожи представата за непобедимостта на Куин. Независимо дали побеждава или губи, той вече нямаше да е нашата единствена съдба. Щеше да бъде свален до позицията на противник.
И светът трябваше да знае, че сме успели. Границата на Чопра трябваше да остане строго пазена тайна…
Защото, според Сю, не беше случайно, че този хронолит бе надхвърлил физичните ограничения за стабилност.
Това, смяташе тя, е несъмнен акт на саботаж.
Помисли върху това — саботаж върху конструкцията на хронолита. Кой би извършил подобно нещо? Ясно, че ще е вътрешен човек. Някой, който познава физичните основи на хронолитите, и то в най-малки подробности. Някой, комуто са известни границите и начинът за тяхното надхвърляне.
— Тази стрелка — заяви Сю с разтреперан глас, изплашена от дързостта на собствените си думи. — Тази стрелка сочи към мен.
Всичко това ми приличаше на безумие.
Мегаломания, едновременно самовъзвеличаваща и самоотричаща се. Сю се опитваше да се мери с Шива. Създателят и разрушителят.
Но частица от мен жадуваше това да е истина.
Вероятно, защото исках да видя края на унищожителната драма с хронолитите — не само заради мен, но и заради Ашли и Катлин.
Исках да повярвам на Сю. След цял един живот, изпълнен със съмнения, имах нужда да й вярвам.
Надявах се лудостта й да бъде чудодейна, божествена.
Хич все още работеше над двигателя, когато по прашния път се приближиха дванайсет мотоциклетисти. Идваха право откъм хронолита.
Двамата със Сю се скрихме в бетонната къща веднага щом ги видяхме. По това време Рей вече бе предупредил Хич. Той се измъкна изпод капака и ни раздаде оръжия.
Взех пистолета, но когато стиснах хладната му дръжка, изпитах отвращение. Боях се не само от куинистите, които се приближаваха към нас, но и от оръжието. Вместо да ми вдъхва увереност, то само подсилваше представите за собствената ми уязвимост и беззащитност.