Саки
Хрътките на съдбата
В отслабващата светлина на унилия есенен следобед Мартин Стоунър бъхтеше тежко по кални селски друмища и издълбани от каруци коловози, без да знае къде точно го водят. Представяше си, че някъде отпред е морето, и стъпките му сякаш се насочваха упорито натам, но защо се стремеше уморен точно към тази цел, надали би могъл да обясни — освен ако не бе подвластен на същия инстинкт, който тласка бягащия елен, почти настигнат от преследвачите си, да търчи към скалите. И в неговия случай по петите му бяха кучета, неумолимо настойчивите хрътки на Съдбата. Гладът, умората и отчаяната безнадеждност замайваха разсъдъка му и клетникът едва ли можеше да събере достатъчно енергия, за да се учуди що за скрит импулс го тласка все напред и напред. Мартин Стоунър бе един от онези нещастници, които сякаш са опитвали всичко; вродена леност и недалновидност се бяха намесвали винаги в начинанията му и проваляли всеки шанс за дори скромен успех; сега той бе на края на силите си и нямаше какво повече да опитва. Отчаянието не бе пробудило у него никакъв скрит запас от сили — напротив, от несгодите съвсем беше отъпял. Само с дрехите на гърба си и половин пени в джоба, без нито един приятел или познат, към когото да се обърне, без никакви изгледи да си осигури легло за тази вечер и храна за утрешния ден, Мартин Стоунър флегматично се тътреше между подгизнали живи плетове и отцеждащи тежки капки дървета, а в главата му бе съвсем празно, като изключим несъзнатата увереност, че морето е някъде там напред. В нея от време на време властно се намесваше друга, напълно осъзната мисъл — че е ужасно гладен. Скоро той спря пред една отворена порта, през която се влизаше в обширна, доста занемарена градина; наоколо почти нямаше признаци на живот, а къщата в далечния край на градината изглеждаше студена и негостоприемна. Ала започваше ситно да ръми и Стоунър си каза, че вероятно там би могъл да получи подслон за малко и да си купи с последната му останала монета чаша мляко. Той бавно и уморено свърна в градината и пое по тясна павирана пътека, която го отведе до една врата отстрани на къщата. Преди да има време да почука, вратата се отвори и пред него застана превит съсухрен старец. Той се отдръпна встрани, сякаш за да го пусне да влезе.
— Дали бих могъл да вляза, докато дъждът… — започна Стоунър, ала стопанинът го прекъсна:
— Влизайте, млади господарю Том. Знаех, че някогаш тия дни ще се върнете.
Стоунър залитна, прекрачвайки прага, и спря, вперил недоумяващ поглед в съсухрения човечец.
— Сядайте, докато донеса нещо за вечеря — продължи старецът, разтреперан от усърдие.
Изтощението бездруго подкосяваше краката на Стоунър, така че той потъна веднага в креслото, което побутнаха към него. След минута вече поглъщаше лакомо студеното месо, сиренето и хляба, които домакинът му поднесе на малка масичка, като не спираше да говори:
— Малко сте се променили за четири години — гласът му звучеше на Стоунър като в сън, далечен и неясен, — но и тук ще откриете промени, няма как. Никой не е останал в дома от ония, които бяха, когато заминахте, само аз и леля ви. Ще отида и ще й кажа, че сте дошли; тя няма да се срещне с вас, но ще ви позволи да останете колкото искате. Винаги е казвала, че ако някогаш се завърнете, редно е да останете тук, обаче тя няма никогаш вече да ви погледне, нито да ви продума.
Старецът сложи пред Стоунър глинена халба с бира и тръгна с несигурна походка по дълъг коридор, където скоро се скри. Вън ситният ръмеж се бе превърнал в буен шибащ порой, който плющеше по вратата и прозорците. Скитникът потрепера при мисълта, как изглежда морският бряг при такъв дъжд и в бързо падащата нощ. Довърши яденето, изпи бирата и остана отпуснат неподвижно в креслото, чакайки странния си домакин да се върне. Докато вехтият часовник в ъгъла цъкаше и минутите течаха, в ума на младия човек се зароди и пламна нова надежда — предишният му копнеж да се нахрани и да отдъхне за кратко сега премина в мечта да го оставят да пренощува под този явно гостоприемен покрив. Шум от стъпки по коридора извести, че прислужникът идва.
— Старата госпожа не ще да ви види, млади господарю Том, но казва, че си е редно да останете. Права е, нали тая ферма ще бъде ваша, когато тя си отиде. Накарах да запалят огън в стаята ви и жените са турили чисти чаршафи на леглото. Там, ще видите, нищо не се е променило. Сигур сте уморен и ви се ще да си легнете.
Без да каже дума, Мартин Стоунър се надигна тежко и последва своя добър ангел по дългия коридор, нагоре по къса скърцаща стълба и после по друг коридор до голяма стая, весело озарена от буен огън. В нея имаше малко мебели — прости и старомодни, но здрави и угледни; препарирана катерица във витрина и стенен календар отпреди четири години изчерпваха цялата украса. Стоунър обаче не виждаше нищо друго освен леглото и с огромно нетърпение смъкна дрехите си, преди да се строполи, изтощен до премала, в пухените му глъбини. Хрътките на Съдбата, изглежда, за кратко се бяха отказали от преследването.