Докато поглъщаше обилния обяд, който вече го чакаше готов при връщането му от разходката, Мартин Стоунър се зае да прецени всички вероятни развития на необикновеното си положение. Истинският Том можеше след четиригодишно отсъствие да се появи ненадейно във фермата или току-виж, пристигнало писмо от него. В качеството му на наследник пък мнимият Том можеше да бъде повикан да подпише документи, което щеше сериозно да го смути и затрудни. Или можеше да пристигне роднина, който да не последва примера на лелята и да страни от него. Всички тези варианти щяха да означават изобличение и позор. Алтернативата, от друга страна, бе откритото небе с всичките му враждебни стихии и калните друмища към морето. Тази ферма поне предлагаше временно убежище от несгодите, а и фермерството беше едно от многото неща, които Стоунър беше „опитвал“, така че бе способен да свърши някаква работа в отплата за гостоприемството, на което имаше толкова малко право.
— Студено ли ще искате свинското за вечеря — попита го камериерката с каменно лице, докато разчистваше масата — или топло?
— Топло и с лук — отвърна Стоунър и това беше единственият път в живота му, когато бе взел бързо решение. В мига, когато произнесе тези думи, осъзна, че смята да остане под този покрив.
Стоунър се придържаше стриктно към онези части от къщата, които му бяха определени по силата на безмълвно споразумение. Когато се включваше в работата във фермата, действаше като човек, който изпълнява заповеди и никога сам не дава такива. Старият Джордж, пъстрото конче и палето на старата Баукър бяха единствените му другари в едно студено, мълчаливо и враждебно обкръжение. Стопанката на фермата не виждаше изобщо. Веднъж обаче, когато знаеше, че е отишла на църква, Стоунър се прокрадна безшумно в гостната, решен да подири там някакви откъслечни сведения за младия човек, чието място бе узурпирал и чиято лоша репутация бе поел върху себе си. По стените висяха множество фотографии, други бяха изложени в превзети рамки по масички и шкафове, ала търсената прилика не личеше на никоя сред тях. Най-сетне в един потулен от погледите албум мнимият племенник откри онова, което му трябваше. Албумът включваше цяла серия, надписана „Том“: дундесто тригодишно дете в невероятна рокличка; непохватно момче на около дванайсет години, хванало бухалка за крикет така, сякаш я мрази; доста хубав осемнайсетинагодишен младеж с добре пригладена и разделена на равен път коса; накрая млад мъж с някак начумерено лице и изражение на нехранимайко. Този последен портрет Стоунър разгледа с особен интерес — приликата с него самия бе поразителна.
Той отново и отново се опитваше да научи от стария Джордж — доволно словоохотлив по повечето теми — нещо за естеството на провинението, което го бе направило така омразен на околните и ги беше накарало да го отбягват. Един ден, когато се прибираха вкъщи от някаква отдалечена нива, запита направо:
— Какво се говори тук за мен?
Старецът поклати глава.
— Много са ви налютени, много, до смърт. А, тъжна работа е туй, тъжна работа…
И не позволи да изтръгнат от него и дума повече по въпроса.
Една ясна и мразовита вечер малко преди Коледа Стоунър стоеше в един ъгъл на овощната градина, откъдето се разкриваше широк изглед към околността. Тук-там можеха да се различат примигващи светли точици — лампи или свещи; те говореха за домове, в които са се възцарили добрата воля и оживлението на празника. Зад него стоеше мрачната и смълчана къща, където никой никога не се смееше, където дори кавга би звучала ведро. Когато младият мъж се обърна да погледне дългата сива фасада на зданието, потънало в сенки, една врата се отвори и се показа Джордж. Стоунър чу стареца напрегнато и тревожно да го зове с мнимото му име и мигновено разбра, че се е случило някакво нещастие. Тутакси неговото убежище му се стори гнездо на мир и доволство и мисълта, че ще трябва да го напусне, го ужаси.
— Млади господарю Том — съобщи прислужникът с дрезгав шепот, — трябва тихомълком да се измъкнете от тук за няколко дена. Майкъл Лий си е дошъл в село и се кълне, че ще ви гръмне, ако му паднете. Ще го стори той, по вида му личи, затуй използвайте прикритието на нощта и си идете. Само за седмица, Майкъл Лий няма да стои тук по-дълго.
— Но къде да отида? — заекна Стоунър, когото старецът бе заразил с непресторения си страх.
— Вървете право напред, все по брега, до Пънчфорд и там се скрийте. Щом Майкъл Лий се махне от тук, ще яхна пъстрото конче и с него ще ида до „Зеленият дракон“ в Пънчфорд; видите ли си коня в конюшнята на „Зеленият дракон“, туй ще е знак, че можете благополучно да се върнете.