Добревич. Дявол ги взел революционерските им книги. Нито ги чета, нито ги диря. Наша Евгени, тя може да знае, тя всичко чете.
Явление 5
Горните и Странджата
Катинка (гледа из вратата). Господарю, иде Странджата.
Старият Бръчков. Кой е този Странджа?
Добревич. Знаменосецът. Прочутият Странджа. Бях му обещал едни вехти дрехи за театрото. Катинке, дай му ги; не, покани го да влезе. Да те запозная барим с тоя гарибалдювец.
Странджата (влазя, облечен в стари, закърпени дрехи). Добър ден, извинявайте! (Ръкува се с Добревича, който го запознава със стария Бръчков.)
Добревич. Странджа, аз вази ви уважавам. Седнете. Как сте?
Странджата (сяда). Не ни бива, господин Добревич. (Кашли.) Само господ да ме поживи до пролет. Като ще се мре, да се мре бари там.
Добревич. Няма ти нищо, Странджа, ще мине всичко. Е, представлението? Че ти защо не взема роля по-юнашка, да биеш татарите?
Странджата. Тъй, туриха ме на буфета, нали ви казах… Па то ми е и занаят. Нека младите да се поперчат. Аз съм ги бил чалмите живи, а не на сцената. (Към стария Бръчков.) Турчата беснували в България, господине, нали? Скоро има да станат чудесии по вас. Помнете ми думата.
Старият Бръчков. Каквито чудесии и да станат, нашите глави ще си изпатят, синко. То и сега е черно тегло.
Странджата. Без жертви не може, приятелю! (Към Добревича.) Господин Добревич, ваша милост си приятел с руския консул… Какво си подушил? Казват, че Русия ще отвори война?
Добревич. Абе слуша се такова нещо, но кой знае.
Странджата. Кажи му, че ако отваря, нека отваря, че ние напролет вече ще речем много здраве на Стара планина.
Добревич. А бе, Странджа, я вие чакайте Русията!… Без нея нищо.
Странджата. Русията — Русия, а ние, господин Добревич, трябва да се надяваме на собствените си сили. Помогни си, и бог ще ти помогне.
Старият Бръчков (към Странджата). Ти слушай господин Добревича, господине: дядо Иван — той да е жив.
Странджата. Турската империя е една гнила държава, а ако българският народ въстане цял, тя взе-даде!… Но да си ида. (Става.)
Добревич. Чакай. Вземи по-напред сладко!
Катинка носи сладко и ракия.
Странджата (прав с чашката в ръка). Господин Добревич, аз пия за нашата мила България! Бог да даде да развеем пак знамето, пак да извикаме: свобода или смърт! Па тогава нека ме изяде турски куршум.
Добревич. Дай боже, Странджа; но само ти да не умираш. Потребни сте такива хора.
Странджата. Благодаря ви за тия думи. Но аз да вървя. Има гладни стомаси, дето чакат Странджата.
Добревич. Добре, добре. (Бърка в джоба и му увира в ръката десет франка.) На! Да се почерпят момчетата. Катинке, дай на Странджата дрехите, дето ти заръчах.
Странджата. Благодарим, от моя страна и от страна на момчетата, благодарим, господин Добревич. (Ръкува се и излазя.)
Добревич (на стария Бръчков). Много го почитам. В Балкана е вдигал знамето, а сега е препасал престилка и готви за емигрантите. Жално, че е болнав, горкият.
Старият Бръчков. Нá, такива глави са разбъркали ума на Владимира.
Явление 6
Добревич, старият Бръчков и Христович
Христович (влазя). Буна сяра, г-н Добревич. Добревич. Буна сяра, буна сяра! (Сочи му Бръчкова.) Господин Бръчков, от Свищов. (Притегля му стола.) Седнете, молим.
Христович (ръкува се). Минувах покрай вас, па се сетих да дойда да ти обадя за онова момче, дето ти го бях рекомандувал за писар в кантората. Сега събрах известия за него и ида да си оттегля рекомандацията.
Добревич. Че какво научи за него?
Христович. Негова милост бил хъш над хъшовете — в Крайово. Хубава услуга щях да ти сторя, да ти го туря близо до касата. Пардон ти искам, голяма глупост щяхме да направим.
Старият Бръчков. Моля ви, господине, аз чувам там в Свищов от няколко време тая дума хъш. Пардон, вие какво разбирате всъщност под думата хъш? Революционерин, нали? Или какво?
Христович (смее се). Ха, ха, ха!… Хъш ли питате, господин Бръчков? Тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш — това е. Иди се поразходи из браилските кръчми и прости кафенета — ще видиш въшкави и дрипави господиновци, които играят на комар, псуват Мидхад паша, богатите и бога, разправят политика и сто пъти на ден решават възточния въпрос и освобождават България. Но аз те съветвам, господине мой, като ги приближиш, да си стискаш добре кесията и да си пазиш джобовете. Ваша милост сега сте пристигнали от Турско, пазете се, моля ви, добре, да ви не подушат, че сте състоятелен… Ще ви награчат и ще искат пари, един да си купи пушка, че ще тръгва с чета, други му трябват за народна гордост, трети пък, ако му откажеш, ще те заплаши, че ще съобщи на турците, че си член от революционния комитет… Пази боже от тая сган, дето гъмжи сега във Влашко. На мене не хвърлиха ли ми писмо в кантората, намацано с кръв, дето ме заплашваха, че ще ме убият, ако им не пратя триста наполеона? По-право, не да убият, ами да ми разпорат „дебелото шкембе“ — тъй бяха писали… какво им трябват тям хорските шкембета? Разумява се, мене ми не мигна окото, ама предадох заплашителното им писмо на полицията. Сега троица души подозрени са в затвора от два месеца насам, под изпит се намират. Единият е вестникар.