Евгени. Ще да бъда, господин Македонски.
Македонски излазя.
Христович (към стария Бръчков). И негова милост беше от тях. Сега видя каква са пасмина.
Старият Бръчков. Че ако ги гледам, аз не мога да река, че са дотам… какво ваша милост ми ги описа.
Добревич. Иа з мисля, че Христович попрекали…
Евгени. И аз съм съгласна с тати, господин Христович: вие сте твърде строги. У тия младежи има много симпатични черти. Само че са бедни…
Христович. Ваша работа. А аз ви казвам, че тия пари, дето ги взе сега, ще ги пропие… А дето разправя за някой друг, беден поет уж, това е вятър и шарлатански лъжи…
Старият Бръчков. Не! Тука не лъже. Не чухте ли сегичка ей? Книгата е напечатана от сина ми. (Подава му книгата.)
Христович. Вярно! Вашият син?… А какво дири тука с хъшовете? За него ли казваше оня, че нямал залък хляб да яде? Вярвай бога, нищо не разбирам.
Добревич. Истина, Христович, одеве не дойде ред да ти обадим: голяма грижа е дошла на господина Бръчкова: син му е забягнал от Свищов и сега другарува с тукашните емигранти.
Христович. Вашият син не е ли един млад момък, черноок, с тънки вежди, мустаци едвам поболи?
Старият Бръчков. Такъв е. Що, виждал ли си го?
Христович. Днес един такъв ме приближи, с книги под мишница, и ми каза: „Господине, не желаете ли да си купите нова книжка: «Песните»…“ Как беше?
Старият Бръчков. „Песните на окований лев.“
Христович. Такова нещо… Както и да е… Значи, вие сте дошли за сина си? А! Жално, жално, жално, господин Бръчков. Ето какви са плодовете на тая пропаганда! Изкарват от ум младежите, па после правят от тях непотребни хора. А! Криво ми е, господине. Сбогом. (Ръкува се със стария Бръчков и с другите; към г-жа Добревич ниско, усмихнато.) Е, на добър час.
Г-жа Добревич (усмихнато). Радваме се, радваме се всички.
Старият Бръчков. И ние да си бягаме. (Ръкува се и излазя след Христовича.)
Добревич (от вратата). Сбогом, утре заповядайте пак, да се разговорим. Владимира ще го извикаме.
Г-жа Добревич (на мъжа си, като отиват към вратата). Христович сега ми говори пак. Както знаеш, Крецулеско ще дойде днес да направи визита.
Добревич. Всичко това ме радва. Ти поприказвай с Евгеница. Тя е честита.
Г-жа Добревич. Не успях одеве… Да. Трябва и да се облече. Трябва да посрещнем хубаво Крецулеска. Такава чест…
Явление 10
Катинка, после Попчето
Катинка (влазя и треби). Да разтребя. Ще дойде господин Крецулеско… Аз разбрах, разбрах! Тъкмят Крецулеско за Евгени: коконата кани Крецулеска в операта, в тяхната ложа. А Евгени? Нито иска да мисли за Крецулеска с многото пари и с големия корем… Какво ли ще рече коконата, като й кажа, че Евгени всеки ден по това време поглежда кога ще дойде Владиков и че когато закъснява, тя се щуря като болна из къщи? Ух, любов, любов, сладка душица, сладко нещо… Одеве и аз видях Василакя, ама само ми климна, бързаше… Ох, любов!
Попчето (влазя, на себе си). Пратиха ме да викам Владикова за репетицията. Той се забави тук. (Съглежда Катинка.) Ах, добър ден, драголице! Какво правиш ти? А! Какво си се разхубавила!
Катинка. Ах, не, не, защо сега тичах, затова… (Поправя се.)
Попчето (ръкуват се продължително). Катинче, ще шъташ още малко, па няма да шъташ веке, ще господаруваш.
Катинка. Лъжеш ме. Тежко ми и горко!
Попчето. Вярвай, заклевам ти се.
Катинка. Е, ще ли да стане скоро?
Попчето. Подир шест месеца, най-много десет…
Катинка. Нека бъде година. И ти тогава ще станеш?
Попчето. Големец.
Катинка. Като домну Крецулеско?
Попчето. По-висок от него; префект, сиреч паша в Русчук. Това място ми е определено.
Катинка. По-скоро го превзимайте… (Скача.) У-у-ух! И аз ще бъда?
Попчето. Ти ще бъдеш префекторка, недей става глупава!
Катинка. Па тогава да се премениш хубаво, в много лъскави дрехи. Че сега какъвто си дрипав, хич не може повярва човек, че ще станеш префект.
Попчето. Разумява се: фрак, цилиндър, бели ръкавици, па и голям корем ще добия, щото и за владика да бъда после достоен.