Македонски. Ура, приемам! У Странджата.
Странджата (като гледа Попчето). Чухте ли какво обеща Попчето? Това е важно! Попче! Искам да се закълнеш, че говориш сериозно — за да мога да спя.
Попчето му прави знак да мълчи.
Македонски. У Странджата!
Всички. У Странджата, у Странджата! Да погуляем!
Странджата. Само скандали да няма!
Бръчков. Македонски, ти с ризницата?
Македонски. С нея тая нощ съм. Тя мирише на барут, сега да пийне винце.
Всички. Хайде! (Заграбват провизията и излизат. На пътя се чува песента „Тръба ечи, Балкан стене“. На сцената тишина няколко време.)
Явление 2
Евгени, Катинка, после Владиков
Евгени (забулена с шал влазя с Катинка. Озъртат се). Няма тука никой, а е имало хора. Инак и не можехме да влезем.
Катинка. Да се върнем, Евгени!
Евгени. Добре, по-скоро да излезем — опасно е. (Евгени вади писмо и иска да го остави на масата.)
Катинка (слуша). Чува се, че иде някой.
Евгени. Тогава из тая врата. Мисля, че излазя на пътя. (Повръща се към другата врата и пак се ослушва.) Владиков иде, познах го по стъпките.
Катинка. Да, той сам си е.
Владиков (влазя). Ах! Евгени! (Отива към нея твърде учуден.) Тука! По това време? (Подава й ръка.)
Евгени. С две думи ще ти обадя всичко. (Към Катинка.) Катинко, почакай в коридора малко и погледай. (Катинка излазя.) С две думи ще ти обясня моето необикновено посещение. (Дава му бузата си.)
Владиков. Мил ангел!
Евгени (подава му писмо). Вземи по-напред това писмо. Слушай сега: това писмо е от русчушкия комитет, донесе го извънреден куриер.
Владиков (учуден). Вам?
Евгени. Да. Като се върнах у дома от театъра, дохожда запъхтян куриерът Янко, дава ми това писмо и казва: „По-скоро, моля, пратете го с верен човек Владикову, нито миг да се не губи! Извънредно важно и бързо!… А аз веднага отивам за Галац!“ — и излезе. Преди малко дошел от Русчук, тропал на училището, нямало никой; у Странджата тропал — никой. Погледнах печата на ламбата: от русчушкия комитет! Тогава тръгнах с Катинка — тато и мама се бяха отбили с Христовича у една сладкарница.
Владиков. Благодаря ти!
Евгени. Не смеях никому да поръчам да ти го донесе, да не попадне писмото в други ръце или се забави. Ето ме защо съм тука. Нали съм безумна?
Владиков (целува й ръката). Божествена. Благодаря дълбоко. (Разпечатва бързо писмото.)
Евгени. Извърших щастливо мисията си. А сега няма време за нищо друго да приказваме. Сбогом!
Владиков. Още минута. Никой вече няма да дойде. Ти не осъждаш постъпката ми? Писмото ми до баща ти?
Евгени. Това го много удиви. И причината на отказването ти да идеш у нас той я намери странна. Това ти решение ме силно огорчи, то е жестоко.
Владиков. Нямаше как да ти пиша, да ти обясня.
Евгени. Кажи ми!
Владиков. Аз не можах вече да дохождам у вас подир оная случка, луда…
Евгени. И щастлива…
Владиков. Бих изглеждал на злоупотребител с доверието и гостоприемството на баща ти, един благороден человек…
Евгени. И аз тъй си обяснявах само решението ти… то е диктувано от деликатно чувство.
Владиков. Аз направих жертва жестока за мен.
Евгени. И за мен… Но нищо… Помните ли какво е рекъл поетът Болинтинеано? „Разстоянията от един полюс до другия не могат раздели…“
Владиков. „Две влюбени сърца.“
Евгени (туря пръста си на устата усмихната). По-надълго утре, там… Ще бъдеш точен.
Владиков. Как, да!
Евгени. Сбогом!
Владиков. Един миг още. А онова?
Евгени. Крецулеско? Спокойна съм.
Владиков. Да?
Евгени. По причина, види се, на чичовия траур, от приличие той не прави по-нататъшни постъпки. Душата ми се сега разслаби.
Владиков. Прекрасно. Като печелим време, всичко печелим.
Евгени. Сбогом, Михаиле! (Целуват се бързо.) Не ме придружавай.
Владиков. Не през двора — из тая врата… (Вика от другата врата.) Катинке! (Катинка влазя.)
Евгени. Сбогом. (Излазят с Катинка.)