Мравката. Хаджи, дай една цигара тютюн!
Хаджият (бърка в джоба си). На. Само малко прах е останало, и то от махорка… Па си купувай веке: Стефан тютюнджията не ми дава веке на вяра. „Превземете, каже, Русчук: дордето сте живи, се бохча-тютюн ще пушите.“ Сюрмашия до шия.
Попчето. Настали са седемте гладни години за нас. Изпродадохме на евреите и ризите си. Аз вчера се простих и с последното си възпоминание, което ми беше най-скъпо: с револвера си. Когато го отнесе евреинът, доде ми да заплача. Такова кучешко тегло не се търпи! (Хвърля книгите.)
Дерибеев (става). Господине, защо престаяш? Играта е моя. Плати тука един франк! Бъди честен европеец!
Попчето. Един франк? Че аз да имам един франк, ще се оженя бе, глупец!
Хаджият. Ето защо аз предлагам, господа, да прегърнем комуната. Да станем комунисти! Няма богати, ни сиромаси; всичко ще делим наравно. Приемате ли?
Дерибеев. Ние приемаме, но да видим приемат ли и ония, с които ще делим — богатите.
Попчето (гневно). Ако не приемат, ще ги вземе дявол! Утре ще ида при Христовича, дебелокорместия богаташ, и ще му кажа: „Господине, имаш пълна каса с хиляди златни наполеони; дай тука барим няколко, да не мрат гладни народните хора, че ако те стисна за гръкляна, ще ти изкарам пулястите очи из конската глава навън!“ Давам ви честно слово.
Дерибеев (сипува си ракия). Дявол да ви вземе вас: народни хора!… Скамбилджии и пунгаши…
Попчето (гневно). Ти си чорбаджийско мекере!
Дерибеев (гледа го разярен). Кому казваш „мекере“, господине? Аз съм се бил!
Странджата. Я не се карайте, ами се наредете да обядваме, че фасулът увря. Дерибей, помогни, дай лъжиците! Хаджи, я бръсни малко масата, че е заприличала на купище от твоите вонещи цигари!… Яжте, песоглавци недни: додето е жив Странджата, може да гладувате, ама няма да умрете отглади; който иска да си е сит и нагоен, да си е останал в бащиния си дюкян или да продава народността си и съвестта си като Петреска… Ние сме хъшове; нашата храна е идеята, народната идея… Хай сядайте, сърбайте. Дерибей, стори ми сега и мен място, да седна и да те разделя от Попчето, че и двамата сте кокички, само гледате да се сдавчите… Де остана Македонски?
Сядат всички и ядат.
Хаджият. Той отиде тая заран в затвора да занесе на Крумова малко тютюн. Крумов пак е влязъл в дранголника за един скандал… А сега Македонски кой го знае де се е заплеснал на комар.
Странджата. Кой му е крив: петима Петка не чакат.
Хаджият. Странджа, колко франка съм ти длъжен?
Странджата. Дяволът знай; хъш търговски тефтер държи ли? Та и защо? Хвани босия, та му вземи цървулите.
Хаджият. Странджа, докачаш ме на честолюбието…
Странджата. Когато умра, чети ми барем молитва на гроба. Това умееш, бил си поп.
Хаджият. Кажи по-добре сега да ти чета, да живееш, че ако хвърлиш петалата, ще изпукаме отглади.
Попчето (вдига чашата). Наздраве! Да пукне Мидхад паша! Долу чорбаджиите!
Дерибеев. Дай боже… Попчето кълне като бабичка. (Смее се.)
Попчето. Дерибей, ти мълчи там: ти си чорбаджийско мекере. На Маргулеска шест месеци беше лакей на колата.
Дерибеев (грабва стола, за да го удари).
Странджата (разтърва ги). Хей, какво правите? Чувайте! Ако продължавате да правите скандали в избата ми, ще ви изпъдя и двама ви на улицата… Заклевам се в Мидхадпашовите бесила!
Хаджият (пие). Их, тоя лояв, шкембест търбух… Ако го не продупча някой ден, да ме не викат вече Хаджият… Не дава нито счупен бан. Свила му се змия в кесията… Комуна, комуна!…
Попчето (пие). Тия чорбаджии се хранят със сиромашкия пот… Аз казвам, че преди да изтрепим турците, трябва да изколим тях. Няма друго спасение…
Странджата. Ти, Дерибей, си сбирай устата. Не забраняй чорбаджиите в Странджовата кръчма. Чорбаджиите са свини безчувствени.
Хаджият. Долу народните изедници!
Мравката. Да живеят сиромасите!… Да живей комуната! (Обръща се към Странджата.) Ето кому аз целувам ръцете и краката; нему се покланям… Той е благороден и светец, защото има милост за бедния народ… Каквото има, дели с гладните и голите. Странджа, тебе паметник трябва да се въздигне!