Дерибеев (стреснато). Наполеон! (Взема от пода жълтица.)
Бръчков (гледа жълтицата). Наистина, наполеон. Отде са забогатели толкова Мравката и Попчето, та ръсят наполеони!
Дерибеев. Може би от Владикова е паднал.
Бръчков. Ще го питаме… Занесе ли уводния ми член в печатницата?
Дерибеев. Занесох още по обяд. Печатарят ми каза утре да му занесем осемдесет франка, инак няма да излезе тоя брой от Свободен дух.
Бръчков. Ще видим. Кажи му да не би да ми спре вестника, че ще го вземат чортовете. Аз ще му платя два броя изведнаж… Дека се бавят?… Аз искам да се видим, па да ида у дома да се захвана за работа. Има три дописки да напиша: от Плевен, Пловдив и Видин. Само плевенската съм захванал. Ти не можеш ли ми помогна? Напиши една дописка от Видин!
Дерибеев. Какви новини да туря там?
Бръчков. Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиета подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи — туряй и имена… Всичко, каквото можеш, страшно тури… То все вярно ще излезе за Турция.
Дерибеев. Аз имам едно нещичко вече. Дали ще има място в тоя брой?
Бръчков. Какво имаш?
Дерибеев (срамежливо). Написал съм една поезия против Петреска, защото завчера ходих да искам абонамента за Свободен дух, а той ме изпъди.
Бръчков. На такива повлашени животни се отговаря не с поезия, ами с юмрук в муцуната. Ти как-как гледай утре да събереш няколко абонамента да платим барим половината на печатаря и да променим счупеното стъкло на прозореца, че страшно духа студ, пък соба не палим, та не мога да държа перото.
Дерибеев. Ако евреите додат пак за нещо вехто, да им продам ли?
Бръчков. Та какво имаме? Всичко сме продали — и вехто, и ново.
Дерибеев. И от вересиите на Изгубена Станка нищо не можем да приберем… Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? Все така ли ще гладуваш?
Бръчков. Не искам да му се моля.
Дерибеев. Защо? Син му си.
Бръчков. Срам ме е. По-добре умирам от глад, но безхарактерност не направям.
Дерибеев. Но какво ще правим най-после?
Бръчков. Тая пролет без друго ще има чета. Аз ще вляза в нея и ще мина в България.
Дерибеев. Дай боже, и аз… (Разгръща хартия.) Бръчков, да ти прочета поезията.
Бръчков. Какво си писал? Ти си бил поет, а?
Дерибеев (свенливо). Дал ми господ талантец; но съм много срамлив естествено, та не смея да изляза лред публиката.
Бръчков. Хубаво правиш. Талантът винаги върви заедно със скромността.
Дерибеев. Аз само не обръщам внимание там в погрешките на изречението в стиховете… на поезията, а в ритмите и стъпките като вода отива. То е една сатира, разбираш? (Чете.) „На господина Димитро Петреско, български изверг и лояв толум!“ Как ти се струва заглавието?
Бръчков. Твърде рязко. Остави само „На г-на Петреска, браилски нотабил“. Тая титла му стига.
Дерибеев (чете).
Бръчков (ослушва се). Идат!
Дерибеев. Бръчков, не им казвай нищо за наполеона, че тия гладни зверове ще искат да го разделят на всички. (Скрива ръкописа.)
Явление 7
Горните; Македонски и Хаджият (влазят)
Македонски (спуща се към Бръчкова). Владиков!… О, той бил поетът! Здравствувай, Бръчков! Много ти здраве от Мидхад паша! (Прегръща го, целуват се в устата.)