Мавроди (нетърпеливо). Кажи и дай ми парите.
Македонски. Кажи си тука пред всинца ни, че си един голям хаплю.
Странджата. Македонски, прекаляваш.
Македонски. Кажи, че си хаплю, господине. Де се е чуло и видяло Македонски да плаща чужди дълг! Той своя не приема да плаща… Това е против убежденията и съвестта му.
Мавроди. А, за подигравка ли било? Чакай! (Тръгва към вратата…) Полиция! Вагабонти! Разбойници, българи! Негова милост (сочи към Хаджият) още тая нощ ще спи в затвора! Жив господ и за оня — другаря му. Такива сте всички: обирници!
Бръчков (хваща го за гушата). Животно, сега ще ти изтръгна гръкляна мръсни! (Удря го; едни се спущат да отнимат Мавроди, други да го бият.)
Мравката (влазя запъхтян). Пожар! Пожар!
Странджата. Пожар? Къде?
Мравката. Пожар! Хотелът насреща гори!
Мавроди. Моят хотел! (Изкопчва се из ръцете на хъшовете и изхвръква из вратата.) Вода! Вода!
Мравката. Пожар! Пожар!
Македонски. Не се майте, хайде да офейкаме. Тоя глупец ще дойде пак с полицията, щом види, че няма никакъв пожар в хотела!
Излазят, като викат: „Пожар! Пожар!“
Завеса
Действие второ
Явление 1
Богато мобилирана стая в Добревичевата къща. Две врати.
Владиков
Владиков (сам). Няма Димитракя, да му предам урок. Де ще е той? По историята особено отива добре, по българската история. Възпален патриот ще бъде… (Чуват се звукове от роял.) Ах, Евгени е тука… Ето ме пак, че се смущавам… Неволно губя бодрост и самообладание в присъствие на това момиче. Напада ме някаква глупава свенливост. И да кажеш, че съм още неопитно хлапе! Не, минал съм през вода и огън, на всичките браилски хъшове съм оракул, слова съм държал пред голяма публика, а пред една нежна девица съм малодушен като чорт знай що… Избягвам я, а по цели часове стоим да приказваме, не мога да се откъсна… Какво е това? Глупост ли, увлечение ли, любов ли? Да, любов. Аз я вече любя, що да се лъжа! Дявол ме взел. (Мисли.) Но онова, което ме смущава и ме плаши дори, то е, че и тя също… и не може да скрие чувствата си. Завчера например… Не, тая работа се заплете дяволската.
Явление 2
Владиков и Евгени
Евгени (влазя). Владиков, добър вечер. Вие се готвите да бягате?
Владиков. Не, чакам Димитракя, после ще ида на репетиция.
Евгени. Ще бъдете ли скоро готови? Седнете!
Владиков (сяда). В неделя ще дадем представлението… Вече се готвим две недели. Разумява се, вие, госпожице…
Евгени (усмихва се). Няма „госпожице“… Аз ви казах, че съм Евгени. О, без друго, как? Тука за нас са така редки такива благородни развлечения! Щом е българско представление, как! Трябва да поддържаме духа у емиграцията.
Владиков. Евгени, аз и други път не съм можал да се удържа да ви не направя комплимент за подобни чувства.
Евгени. Ха, няма място за комплимент тука, Владиков. Аз съм просто българка, а и затова български мисля. Мама ме съди, че съм била оригинална и дива. Пък истина е, че много малко вкус имам към модните удоволствия и нрави на тукашното дамско общество… Не ща да кажа, че мразя балове, визити и увеселения подобни, но мога да мина без тях, без да чувствувам голяма загуба… Една добра книжка в ръцете, да, друго… Мама ми казва още, че съм политикана… (Смее се.) Това показва още, че съм останала много назад от века си… Кой е тоз авторът на поемата „Песни на окований лев“? Аз я чета сега и се възхищавам. Колко пламенни стихове!
Владиков. Владимир Бръчков, свищовче. Той е дошел от десетина дена насам. Трябва да кажа по-добре: „побягнал от баща си“ и дошел тука нарочно, за да стане хъш. Сега е пенсионерин и той на Странджата.
Евгени. Любопитно; но това няма да учуди оногова, който е чел съчинението му. Такъв разпален дух може да диша само в свободата… (Покланя се леко някому през прозореца.) Господин Крецулеско минава.
Владиков. А!
Евгени. Владиков, какво е вашето мнение за Крецулеска?
Владиков. Крецулеско? Един порумънчен, високомерен, ограничен господин, надут тялом и по характер.
Евгени. Антипатичен!
Владиков. Да. За мене лично е той ненавистен и за това, че глътна завещаните за България шейсет хиляди франка от покойния Чакалов…