Дончо Цончев
Хубав мъж
Този човек влизаше въз всички видове общуване по един и същ начин — той така влизаше и във всички видове заведения, — отправяше се царствено към ролята — масата, — която пожелаваше, а на околиите беше достатъчен само един поглед, за да го помнят и разпознават с години. Така беше порасъл. Такова му беше лицето. Походката, маниерите, усмивката — можеш ли да го упрекнеш за всичко това?
Те даже го обичаха — другите хора, — по някак-ви пътища на индукция той като че ли им даваше от онова, което на тях по-малко или пък повече им липсваше. Винаги беше приятно в неговата компания. Духовете естествено се раздвижваха в разни посоки, алкохолът действуваше добре всекиму, а жените — ах, жените — по вечното тайнствено правило ставаха неочаквано щедри и напълно възможни сега.
Сам той почти не усети живота си сложен: просто премина от неясното купонно детство през малките приключения на гимназията, нормално трудните, весели казарма и университет, трите брака, които всъщност не се различаваха особено, освен с това, че от единия имаше дъщеря, следваха изненадващо равните двайсет и три години служба в проектантско бюро — до смайващия го сега четиресет и девети рожден ден. Ето така, както мръкваше и съмваше и както из въздуха се носеха ту парцаливи снежинки, ту пухове от тополите — календарните листчета бяха окапали и сега цифрите на годината сочеха, че той от утре започва да нълни собствения си половин век. Имаше нещо глупаво във всичко това. Нещо внезапно и дребно, в което се крие голяма измама.
Стоеше прав, разкрачен до прозореца и гледаше минувачите долу. Сам си повтори думата „минувачи“ и поклати глава. И в нея имаше измама. Хората бяха различни и никоя дума не можеше да ги събере, когато свободно си щъкат нагоре надолу подир своите грижи, изкушения, вечно спасителни намерения. Те бяха млади и стари, успели и не, грозни и красиви, това винаги има значение. Минувачи. Виж ти, каква дума. Все едно да кажеш: архитекти. Кои архитекти? Той или младоците, които дойдоха десет години след него и сега му бяха началници? Вчерашните хлапаци, които сега чертаеха за центъра на Сан Франциско, пътуваха до Ленинград по-лесно и по-безшумно, отколкото той до Созопол и най-сетне живееха в апартаменти, с чийто интериор можеше да се спечели всеки конкурс за съвременно жилище.
Потърси цигарите си по джобовете, обърна се да ги вземе от масата до леглото и с лошо изражение на лицето огледа стаята си. Отърканите мебели. Малките дизайнчета, които наистина бяха нещо красиво, сантиментално и може би значително вътрешно, но стояха така, както стоят — да речем — блестящите минерални образци в мансардата на някой студент по геология. Наистина студентска стая. До четиридесет и деветия си рожден ден. В момента с вестници по прозорците, тъй като пердетата бяха изгорели от слънцето и той бе ги изхвърлил. Стая с котлон за чай. Защо?
Бе мислил напрегнато по време на първия брак, когато имаха намерение да пестят и да строят жилище. После по време на втория, когато се роди дъщерята. Но леснината, с която живееше, и двата пъти му измени. Някакви неочаквани селяни го пререждаха в лихвочислата (законно, разбира се, та да не можеш да се оплачеш), разни хлапаци от службата се излитаха в работата и уцелваха ведомствените жилища, като че ли стреляха по мишени за забавление. Времето се изнизваше — то друга работа няма — и ето сега, тука.
„Съдба“ — казваше понякога на жените, които проспиваха в тази стая, те го разбираха и се раздаваха колкото могат.
„Живот“ — казваше понякога на себе си, когато се вторачваше в някоя неочаквана смърт наблизо и не се укоряваше за нищо.
Денят бе съботен, часът следобеден — глупавият рожден ден не му даваше мира. От утре, значи, петдесетте започват. Догодина по това време ще му окачат значка в службата и ще кажат няколко думи. Малък подарък. Празнична гузност в очите отсреща. Едно напиване, което никак не може да заглуши пълната тревожна трезвост на мислите.
Отиде до телефона и набра номера на дъщеря си. Може би искаше да й се скара, друга година на този ден тя се обаждаше.
— О, ти ли си, здравей — каза гласът в слушалката. — Честито.
— Защо не се обаждаш?
— Защото стягам багажа си, ще заминавам на стаж в Чехословакия. Представяш ли си!
И още как. Кой друг да си представи радостта й по-точно от него? Още от времето, когато зяпаше по часове в очите й, наведен над кошчето. Тя само на него се усмихваше — не даже на майка си. Той й правеше маймунски гримаси и движения, тя се опитваше да го имитира. Напикаваха се от смях…
— Хубаво. По какъв повод…
— Ами трима души сме отличници и това ни е наградата, стаж в Чехословакия.