— Хубаво, хубаво.
— Аз щях да ти звънна, разбира се, но нали се сещаш какво тичане е сега. Не мога да ти опиша.
— Кога тръгваш?
— Сега, след един час! Трябва да хуквам вече. Остава и да закъснея.
— Да. Хубаво. Като се върнеш, се обади.
— Добре. Непременно. Приятно прекарване и на тебе. Чао!
Малкото „зъннн“ от затварянето на телефона обиколи стаята и бавно затихна. Човекът отиде пак до прозореца и погледна отново надолу, но като че ли реши нещо важно, защото се обърна, взе си шлифера и излезе.
Твърде много му бе минало пред очите и твърде много бе изпуснал, за да бъде сега сантиментален. Просто закрачи към най-хубавото заведение, отворено в събота, и се опита да мисли за всичко онова, за което мислеше в кой да е ден. А какво беше то? Сега не можеше да каже. Не се сещаше. Дали пък така беше минал животът му — да зяпа наоколо и да мисли за нещата, които случайно му влизат в очите?
Поздрави някого, седна на маса за двама и вниманието на сервитьорката малко го успокои. Изпи едно уиски, като си каза сам, мълком: „Честит рожден ден, моето момче.“ Искаше — пак така мълком — нещо да си пожелае, но в този момент не намери какво. Мисълта да отиде на гарата, да изпрати дъщеря си за Чехословакия отпадна сама, без да предизвика особено силни вълнения; момичето щеше леко да се смути. Винаги се смущаваше, като се виждаха, колкото и да беше весела и чаровна.
Някой го поздрави. Две мацета от бара, на възрастта на дъщеря му, го зяпаха закачливо. Поръча си още едно малко уиски и кафе. Отдавна не обичаше мацета. С тях имаше чувството, че дъщеря му го гледа отнякъде и му се присмива. В същия миг една стара приятелка му се усмихна. Тя беше с мъжа си, но не толкова затова, колкото заради проклетия съботен ден, все едно, не съществуваше реално. Пак обърна главата си, сега към улицата, и по стар навик се загледа през голямото стъкло в минувачите.
По-грозни бяха от него. По-стари или пък недостатъчно улегнали. Той беше най-хубав от всички, както обикновено. И те, по-грозните, по-старите, всичките недостатъконосители, сигурно отдавна бяха открили това, защото непрекъснато се въоръжаваха с друго. Търсеха начини да окупират властта и парите, превръщаха домовете си в крепости, обвързваха жените и децата си тъй, че да не могат да отидат, без да са се обадили, не до Чехословакия, а до кварталното кино.
Те бяха завладели всичко онова, с което можеше да се живее реално, след като човек навърши четиридесет и девет години.
Те бяха хората, всеки момент знаеха къде отиват, какво мислят, кого очакват — той всъщност бе минувачът. По улицата, в живота си и сам през самия себе си.
Мисълта го изненада като удар в гърба, искаше веднага да стане и да тръгне, но знаеше, че няма къде да отиде, и погледна чашите пред себе си. Искаше да има повече уиски в едната, повече кафе в другата — да има за какво да седи тук.
Искаше да завали дъжд отвън, да мръкне, да съмне, времето да минава, минава, минава…