Новото чудо, което последва, не бе никакво чудо. Или: бе най-немислимото чудо, което можеше да им се случи. Като в приказките, като насън, през вратата изплува при тях едно голо женско тяло. Не миниатюрната и поради това все пак някак нереална фигурка от екранчета, а жена, която мигновено напълни цялата кабина с поразяващата си осезаемост. Тя се изправи след навеждането, хвана се за стената, кимна им и се засмя. Засмя се така, че ги оглуши с ручейни мелодии, макар да не чуваха гласа й, защото ушите им все още слушаха само през шлемофоните. След това тя повдигна левия си крак, опря босото ходило в стената, отблъсна се и полетя с разперени бяло-розови гърди към командира на кораба.
Антон рефлективно — защото така си помагаха един другиму в безтегловността — я пое в обятията си, но веднага отслаби мускули, усетил и през ръкавите на скафандъра податливата крехкост. Гостенката залепи буза на гърдите му, както бе направила преди и с Томи, който надничаше през вратата и сега не смееше пък да влезе. Антон плъзна ръката си по гладките стръмнини на голия гръб, не срещна съпротива в него, хвана косите и полека ги задърпа, сякаш гнусливо ги отмахваше от себе си. Главата послушно се изви назад, откри лицето. Но лицето вече не се смееше. То плачеше. Плачеше цялото — с мокрите бузи, с разтрепераните устни, с подскачащата брадичка, с преливащата вода в сините очи.
Той се озърна към японеца, към англичанина, видя, че Гибсън отваряше шлема си и не го спря. Нямаше сили дори звук да произнесе. Ако не го държеше безтегловието, сигурно щеше да падне. Не, това беше нещо по-страшно от най-страшните роботи във фантастичните романи, по-неприемливо дори от мило комичната Баба Яга. И той пак се загледа в мъките на Гибсън около сложните закопчалки на шлема, защото не смееше да погледне още веднъж плачещото моминско лице.
Англичанинът свали най-сетне проклетия си шлем — толкова пипкав човек Антон Санеев не бе срещал! — откри лицето си, заговори. Момичето се извърна към него, плачът му засия със светлината на летен дъжд, устните му бързо отвърнаха нещо. То се отскубна от Санеев и отлетя отново в обятията на Томи, който сега го прегърна повече срамежливо, отколкото уплашено.
Акира също сваляше шлема си и командирът пак не го спря, отдавна забравил и обеззаразяването, и правилника. А когато момичето със смях и плач едновременно се стрелна над пулта за управление и кацна на раменете на японеца, Антон също заотвива шлема си. Но толкова пипкав досега не бе се усещал. Ядоса се и щом измъкна глава, викна:
— Стига сте се прегръщали!
Томи повтори заповедта му в припадъчен смях:
— Ей, Аки, стига де!
Момичето и японецът се втурнаха над апаратурата в доста безсрамен заради голотата на партньорката танц. Антон отиде при тях, гневно ги смъкна надолу. Не посмя да хване момичето, а дръпна японеца, насочи го към близкото кресло. Акира седна пръв в него, а гостенката се стовари безшумно в скута му. Намести се там по-удобно, пое си дъх и рече на безакцентен английски:
— Е, сега добър ден!
— Как така, добър ден? — втрещи се командирът.
— Ами… Добър ден! — озадачи се момичето, не разбрало грешката си. — Какво друго да кажа? Хеллоу! Хау дю ду!
— Ама… как така „Хеллоу“? Нахълтвате от не знам къде си… и… хеллоу!
— Ох, уморих се. — Гърдите й набъбнаха драматично, но мокрото лице продължаваше да ликува в неподправена човешка радост. — Много ме измъчихте! Такива страхливи мъже не бях срещала.
— Все по тоя начин ли ги посещавате? — обади се Гибсън отмъстително и злобата му навярно бе се усилила от завистта, че гостенката продължаваше да седи в скута на японеца.
— О, не! — отвърна простодушно момичето. — Ще ви разкажа, всичко ще ви разкажа. Само да си поема дъх! Каква ли не ме изкарахте, че негър, че робот, че баба някаква… Човек съм, обикновен човек!
Тримата изтърколиха очи един към друг, после по цялото й тяло, после вече им стана невъзможно да я оглеждат, защото бяха преброили дори луничките по раменете й. А голотата й все така сияеше насреща им с безискусна чистота и наивност, явно неосъзнаваща се като голота пред двойно облечените мъже. Гибсън отново се заяде:
— Ние пък не сме обикновени хора, космонавти сме, но пак не можем да се разхождаме в гумени комбинезони из Космоса.