— Но защо трябва да приемаме тяхната помощ? Това на ултиматум намирисва — намръщи се Антон.
— Ен, вие сте умен мъж, би трябвало да се досетите. Защото се чувствуват точно толкова самотни, колкото и човечеството. В нашата галактика само те и ние сме мислещите същества. Но истинската дружба може да съществува само между равни, нали така? А те са близо два милиона години по-напред. То е същото като, да речем, че аз отстъпя на ухажванията на Томи. — (Англичанинът се ухили глуповато.) — Ще бъде ли щастлив с мен? Първо, аз ще живея поне още сто години и ще бъда все така млада, а той след две десетилетия ще се превърне в кисел старчок като бедния Ървин, дето го зарязах в Нова Гвинея. Второ, аз като си облека костюмчето, защото няма да ме свърта на едно място, и… хайде по звездите! А той какво? Най-много да кисне в някой такъв кораб и да си хапе пръстите от ревност. Но най-страшното за него ще бъде друго, него той, милият, съвсем няма да понесе: аз да знам всеки миг той какво си мисли, пък той да не знае какво аз си мисля. Какъвто сте ми суетничък, това направо ще ви убие, мили Томи, за един месец ще ви свърши! — рече тя, пародирайки някоя гранддама от Викторианската епоха на Англия.
— Ен, казах ти, че това е самият дявол! — въздъхна сразено Гибсън.
— Но и човечеството, Ентъни мили, не е по-малко суетно. Затова нашите приятели са съвсем откровени. В посланието, което нося за Земята, го казват направо. Те са една изчерпваща се цивилизация, остаряваща. Надяват се като ускорят развитието ни, чрез нас по-бързо да влеят нова кръв в Галактиката, да съхранят в нея човешкото начало. Защото в съседните галактики се надигали някакви сили не от хуманоиден тип, които можели да станат опасни за нас. Не е ли убедително, Ен?
— На пръв поглед… — отвърна сдържано Санеев. — А своите качества те могат да предадат на всички хора, така ли? По какъв начин? Това звучи съвсем невероятно.
Момичето чаровно му се усмихна:
— Щом на мене, глупачката, успяха да ги предадат! Тези качества просто ги има у всеки човек, Ен. Като потенциални заложби. Сама се убедих. Вие също знаете, че близо две трети от мозъка ни си стои неизползуван, особено лобните му части. Нашите приятели просто ще съкратят неизбежното ни развитие, което иначе ще трае още хиляда века. Е, лесно няма да стане. Седемдесет години трая при мене, за тия няколко нещица като телетранспортацията и вътрешното овладяване на времето и силовите полета. А дълбочинния анализ на материята, например, още не съм усвоила добре, макар че мога вече на око да определям състава и структурата на доста неща. Още не е проверено и дали ние ще онаследяваме тия качества при такова скокообразно развитие. Аз бях сама. Ще трябва да се направят опитите с много и много двойки. Иначе е безсмислено да ги предават само на отделни хора, а после те да се загубят.
— Но вие там… не успяхте ли да го проверите? — позасрами се от въпроса си Антон.
Момичето отвърна със същото смущение, неподходящо за столетната й възраст:
— Не, такава връзка не е възможна между тях и нас. Те са, как да ви кажа, нещо като хермафродити, но не е точно това. Размножават се по друг начин. подобно на клетъчното деление. Имат на гърдите си един особен израстък, който, щом собственикът му сам пожелае, почва да расте, да расте, откъсва се от него и се превръща в негово дете-копие. А когато копието навърши десет техни години, родителят умира. Този начин на размножение именно ги изчерпва като цивилизация. Някога не е било така…
— Но нали уж живеят дълго? — попита японецът.
— Сега те живеят колкото си искат. Ако не загинат от нещо външно, практически са безсмъртни. Смъртта им е почти доброволна, в името на детето; само след като то порасте, идва естествената им смърт.
— Ясно е тогава защо се изчерпват — обади се удовлетворено Гибсън. — Едва ли ще са много желаещите сами да слагат край на живота си.
— Напротив, всички го правят, след като поживеят двеста-триста земни години, а това за тях никак не е много.
— Сигурно си има определен биологически механизъм за това — рече Антон.
— Разбира се. Както ми разправяха, било някаква неотклонима потребност да откъснеш този израстък от себе си и да гледаш как расте твоето копие. Бедата е, че все по-масово съкращават собствения си живот заради децата, което вече прилича на самоубийство. Отчайва ги пълното повторение. Някога е било друго, преди няколко техни епохи. Имали са повече детеродни органи, самото оплодяване е ставало спонтанно, независимо от желанието или нежеланието на родителя, а децата са се раждали с различни качества. Но тогава те направили голямата си историческа грешка. Екосферата за живеене им се видяла тясна, не можели още да шетат така свободно из пространството, опасявали се от пренаселване, от израждане, а науката им била доста напреднала. И решили да въведат пълен контрол над размножението, да правят строг генетически подбор, за да съществува само най-умното, най-хубавото. Но с течение на времето се получило лошо. Другите детеродни органи рудиментирали, отмрели като нашия апендикс, и от няколко хилядолетия насам развитието съвсем спряло. Децата стават абсолютни физически и духовни копия на родителя си. Затова и надеждата им е в нас, затова бързат, да не направим и ние същата грешка.