— Елена, наистина ли…
Тя не го разбра:
— Ще ни остане време да се напрегръщаме.
Не беше ирония и препатилият космонавт се засрами като момиченце, посегна към кранчето за въздуха, сякаш потърси опора за омекналото си тяло. Гибсън и Акира свирепо занавличаха скафандрите. За да не освирепее като тях, Антон грижливо се зае с обличането си. Никой не поглеждаше повече към нея. Японецът побърза да седне, облечен, но още без шлем, пред екраните. Гибсън застана край люка. Антон си повтаряше, че не е необходимо всички да се обличат, че може пак само Томи да я изпрати в шлюзовата камера, че не е нужно и да я изпращат, защото изходният люк се командува и от кабината, но въпреки това вдигна шлема към главата си. Напомниха му плахо:
— Ен, така не ще мога да ви целуна.
И той изтърва шлема, който се понесе като футболна топка над дългия пулт.
— Не се сърдете, момчета, но аз… аз не съм само ваша…
Никой не й отговори. Тя опита да се засмее:
— Е, да започнем! Имате ли си някаква йерархия или как… По мое време… Може би с командира?…
Единствен Томи намери сили да се обади:
— С мене накрая и най-дълго!
— Ау, Томи, толкова ли обичате да се целувате със стогодишни бабички?
Шегата ги посъживи. Антон пристъпи с вдървена тържественост, улови раменцата й в грамадните си лапи, целуна я три пъти по стар руски обичай, край двете ъгълчета на устните. Започна:
— Елена, от името на… — Помисли, че би трябвало да бъде не само от името на екипажа, а от името на цялото човечество и рече само: — Благодаря!
Тя му се усмихна:
— Много мило целувате, Ен! — но пак не беше подигравка, защото очите й плуваха в зеленикавосиня вода.
И го целуна по устните с такава сила, че той се облегна на стената, за да не полетят и двамата нанякъде. После тя самата отлетя към Акира, като влюбена бяла птица, и японецът все не пускаше птицата от ръцете си. А Гибсън въртеше безсмислено лостовете на шлюзовия люк и ги въртя напред и назад, докато тя не завъртя и него в прегръдката си.
В камерата птицата някак нетърпеливо смъкна трикотажното си оперение и Санеев побърза да затвори люка, заслепен от тялото й, защото то като че ли си оставаше най-голямото чудо, което бе им демонстрирала.
Японецът се обади, че е готова и, като погледна бегло към екранчето, където миниатюрният брониран Томи прегръщаше една миниатюрна черна фигурка, Санеев включи помпата за изтегляне на въздуха.
— Уф, ще ли съм жив да разбера как става тая работа! — изпъшка у кибернетика съживеният научен копнеж.
Гибсън също някак прекалено бързо бе отворил изходния люк и пак така бързо го затвори, щом тя се гмурна в безпосочната бездна. Изплува отново на големия екран — същата черна фигура, която толкова бе ги изплашила. Сега не ги плашеше, но въпреки това и тримата замряха в уплахата си за нея. Тънките черни ръце плавно им помахаха и този път те разбираха думите им. Десницата описа последна дъга от баскетболната топка, в която бе изчезнала русата главица, към кораба им.
— Праща ни въздушна целувка — отново пресипна Акира.
— Безвъздушна е — тъжно го поправи Санеев и пусна въздуха в шлюза, защото Гибсън ръкомахаше заканително на другото екранче. Двамата бяха без шлемове и не го чуваха.
— Чу ли нещо? — боязливо попита японецът.
Антон, се поколеба, изрече го като въпрос:
— Обичам ви, момчета?
— Ен, това момиче съвсем ще ме подлуди!
— Само теб ли? — промълви Санеев, отваряйки бавно люка, сякаш заслушан в нещо. — Цялото човечество ще…
Гибсън прелетя край него с нещо бяло в ръцете си и се спря чак при екрана. Закри го и това накара Санеев да се хвърли подире му. Тримата допряха глави като за групова снимка. В зърннстата сивота на екрана, който отразяваше цвета на абсолютния студ, топлата черна фигурка бе се превърнала в изпъната черна стрела. Тя се носеше заедно с кораба, неподвижна и безжизнена. Тримата се напрягаха да чуят още нещо, но вече нищо не чуваха — нито в себе си, нито около себе си и не разбираха, че това им напрежение не е траяло повече от няколко секунди до мига, в който стрелата изчезна. Тя не отлетя от кораба, не се самоизстреля нанякъде, просто мигновено се стопи в екранната сивота на вакуума.
Подгонени от сръчните японски ръце, всичките сетива на кораба вече препускаха като обезумели подир изчезналата. Оглеждаха, опипваха, прослушваха цялото пространство на милиони километри наоколо, но екранните им очи и уши си останаха празно сиви.