— Командирът на тоя кораб няма ли най-после да каже нещо? — рече англичанинът. — Иска да влезе, дяволът. Ни повече, ни по-малко!
Антон седна до него, но се задъхваше твърде недостойно за един толкова прославен космонавт. Гибсън, поел част от работата на японеца, управляваше доста сръчно вариообектива на камерата и фигурата изпълни сега целия екран. Осветено през илюминатора от тяхната собствена светлина, тялото лъсна с гумена чернота. Съразмерно в пропорциите си, съвсем човешко тяло, чиято глава не се виждаше добре, защото все още бе залепена за илюмннатора. Човекът не беше дори в скафандър, а сякаш в обикновен леководолазен костюм.
— Кажете, другари — рече Антон и това никак не приличаше на началото на обикновените им съвещания, а на обикновена безпомощност.
— Връзка с базата — изхриптя японецът над свързочната апаратура и отдавна вече я търсеше, но скоро нямаше да я получи. — Корморан вика база „Гагарин“, Корморан вика „Гагарин“…
Двамата гледаха лъскавата човешка фигура, впила се като пиявица в кораба им.
— Спят ли тия говеда! — изпъшка Акира и добави нещо на японски, което също не прозвуча в мелодиката на японската любезност.
— По-кротко! — рече Антон и най-после се размърда в привичната си, тромава от безтегловното, но с това внушаваща повече спокойствие деловитост. Премести се пред радара, който не улавяше тялото, защото бе прекалено близо. Провери изправността му, педантично заопипва с невидимите пръсти на вълните околното пространство. Нищо! Както вчера, както онзи ден, както през целия полет до Фобос и обратно — нищо! Добре, налетели са на труп, макар че никому на Земята не е известно по това трасе да с загивал човек. Добре, да речем, че тоя труп, кой знае как може и да се движи в разрез със законите на свободното падане в пространството, но защо радарът все пак не го е уловил, когато са го наближили или когато той ги е наближил? Защо не бе ги стреснал със звуковата си аларма?
— Сигурно е от друга цивилизация! — изсмя се почти истерично Гибсън и отново смени обектива на камерата, за да виждат цялата фигура на фона на целия борд.
— Виж, за това не се сетих! — изръмжа Антон.
— Спят! Спят идиотите — изписка японецът. — Не дай си боже, човек да изпадне в истинска беда!
— По-голяма от тая аз лично не мога да си представя! — рече Гибсън и прибави неизменната си, твърде еднообразна английска псувня.
Руският и английският бяха официалните езици в международната програма за усвояване на Марс и спътниците му, но тримата си служеха повече с английския, защото японецът владееше слабо говоримия руски.
Антон смогна да се усмихне:
— Нервите, момчета! Томи, ако чуя още една псувня… Както виждате, не се кани да пробие кораба.
Фигурата наистина не вършеше досега нищо друго, освен да се държи с едната ръка, кой знае как, за гладката обшивка на космолета, а с другата да им помахва търпеливо от време на време. Но ето че направи и нещо повече: отблъсна се от илюминатора, изчезна и от екрана. Англичанинът трескаво я последва с камерата, улови чифт крака, които преспокойно се разхождаха по кораба и изчезнаха зад билото му, като явно се пазеха да не се оплетат в мрежата на антените. Той включи отвъдната камера, но докато я фокусираше, една по-черна от Космоса сянка закри десния илюминатор.
— Еее, не! — закрещя като в припадък англичанинът. — Ощипи ме, Ен! Шамар ми удари, ръгни ме в ребрата…
На екрана за външните камери фигурата плуваше досущ като водолаз, който спокойно опипва корпуса на потънал кораб. Накрая се спря точно там, където се намираше изходният люк.
— Що не се обаждате? — изписка внезапно японецът. — От един час ви викам…
— Спокойно — призова го един призрачно нахлул в кабината четвърти глас. — Спокойно! Какво има?
— Човек! Човек зад борда, жив човек…
— Корморан, пак ли ви тресе скуката? — позасмя се гласът. — Казвай какво има, че не си само ти в Космоса!
— Казах ти, човек зад борда! — нададе отново морския си вик някогашният презокеански щурман.