Антон раздвижи обезформената си от скафандъра десница в неопределен жест. Разбираше, естествено, но и той едва сега осъзна цялото лекомислие на предприетото. Едва ли имаше в Космоса нещо по-беззащитно от техния космически кораб. Отбранителните силови полета, лазерните и анихилационни оръдия, субсветлинните скорости все още съществуваха само във фантастичните филми и романи. Беше един трудно маневриращ космолет-влекач, робски подчинен на орбиталните закони и оскъдните си запаси гориво, уязвим за всяко по-голямо метеоритче. Не бе пригоден дори да слиза на Земята. Три пъти в годината Антон Санеев излиташе до него с асансьорна ракета и заедно с още двама-трима инженери потягаха чарковете му, зареждаха го с гориво от орбиталната станция. След туй чрез доста сложни маневри вземаха на буксир два огромни транспортни контейнера, също натоварени в орбита с храна и съоръжения за изследователските станции, и ги откарваха до вътрешния спътник на Марс. Пускаха ги там в орбита, окачваха празните контейнери от миналия път, асансьорната ракета от Фобос идваше да докара отпускарите като Гибсън и Акира и да вземе заместниците им. И хайде обратно! А ето че сега Антон Санеев отваряше вратите на своя крехък дом за нещо, което никой не знаеше какво е, само защото бе му заприличало на човек!
Само за това ли? Нали и от базата ги увериха, че няма друг по това трасе освен тях и че никога не се е загубвал някой между Земята и Марс. А този „човек“, който приличаше на гол негър или на облечен в неупренов костюм леководолаз, си плуваше в космическия студ и в безвъздушието, без да има дори манерка с кислород, окачена на тялото си. Как ще пуснеш такъв „човек“ в дома си само защото нещо ти е нашепнало: „Моля те, пусни ме!“ Какво ли не нашепва измъченият мозък човеку, когато той е изтощен от няколкомесечен труд в едно сякаш спряло време, в пространството, където всичко изглежда неподвижно, а собствените ти движения приличат на сън! Не беше ли това просто шепотът на стародавния копнеж за среща с други мислещи същества? Двайсетгодишната разорително скъпа програма за търсене на сигнали от въображаеми цивилизации не бе дала резултат и учените се отказаха от по-нататъшните опити. Само научните фантасти не се отчайваха, защото, в края на краищата, с това си вадеха и хляба, но истинските космонавти бяха си забранили дори да си представят подобни фантасмагорин, та да се опазват от халюцинациите и ейдетическите видения по време на полет.
— Ти какво щеше да направиш на мое място? — попита Антон Санеев, а отговорът на японеца простърга в ушите му с хартиен шум:
— Същото. Успокоява ме това, че така с лека ръка наредиха да го приберем.
Той проверяваше сигурно за десети път дали работят записните апаратури. Приготви бронираните касети, да скрие веднага в тях заснетото, натрупа до себе си нови филми. Вършеше всичко почти без да гледа, защото лицевото стъкло на шлема му също бе неотстъпно насочено към екрана на шлюзовата камера.
Където сега една миниатюрна негърска ръка се подаде през полуотворения люк, сякаш за да докаже окончателно своята живост в условия, в които бе немислим незащитеният живот. Посетителят не бързаше да влезе, както и Томи не бързаше да му отвори. Той посегна плахо със скафандровата си ръкавица към ръката, докосна я, дръпна се, пак я докосна. Ръката стърчеше неподвижно, като на емблема за миролюбие. На големия екран в същата замръзналост стърчеше тялото на собственика й. Черният посетител от Космоса все така им демонстрираше своето настойчиво търпение…
II
Цялото му досегашно поведение говореше, че пришълецът умее да подхожда към хората в тяхното безпомощно корабче, че не се плаши от тях. А това означаваше, че или познава тях и техните възможности, или пък в него с заложена чисто човешка програма на поведение. Антон Санеев бе вече решил, че това е моделно изпитание за него, професионалния пилот, но може би и за двамата му другари. Затова си мълчеше. Навярно искаха да проверят готовността им за някоя нова космическа програма. Но ето че и двамата бяха се като че ли досетили! Акира го забеляза — много прибързано им наредиха да го приберат на борда. Сигурно някъде наоколо се намираше космолет от ония, новите, тройно по-бързите, откъдето управляваха това неизвестно за тях изобретение — робот някакъв, който да провери поведението им в аварийна обстановка с човек. Глупаво бе дори и да се помисли, че по такъв начин ще проверяват готовността им за контакти с чужда цивилизация.
В трийсет и двата полета, останали зад гърба му, в които бе изпитвал нови модели кораби, на Антон Санеев неведнъж бяха сервирали „малки изненади“ — запрограмирани в апаратурата без негово знание моделни ситуации. След тия разнообразни изкуствени аварии, една от които бе го хвърлила за часове чак на границата на отчаянието, всеки път следваше и похвала от Земята, загдето се бил справил отлично. Той отвръщаше на похвалите със сдържано ръмжене, потъващо в радостния смях на ръководителите. Дори и за него му се удивляваха: Какви са тия нерви бе, Санеев? Че облекчи си душата! Напсувай ни като хората! Полезно е… Но всичко това лежеше в миналото, със сегашния Антон Санеев, един от най-прославените пилоти на космически кораби, отдавна никой не си позволяваше подобни изпитания.