— Корморан, Корморан, защо не предаваш? Дай образ, Корморан…
Акира, който единствен имаше връзка с базата и в шлемофона си, подрипна от познатия глас. Заплеснат в екраните, бе пропуснал уговорения час. Побърза да включи към ретранслатора двете работещи сега едновременно телевизионни камери. Антон, отгатна движенията му, запита:
— Какво казват?
— Ако сме си правели шеги, щели да ни изхвърлят от професията.
— Нямаш ли чувството, че те си правят шегата с нас? — издаде се Антон.
— Отдавна мислех да ти го кажа: Но, Ентъни, как го правят, да ги вземат дяволите? Изтощих радарите, ще знаеш, нищо няма наоколо! Ако е телеуправляем, щяхме да хванем вълната му, цялата скала прерових. Почти под лупа го разглеждаме, а не се забелязва и следа от двигателната апаратура. Аз съм кибернетик и не от случайните, знаеш това, ясно ми е горе-долу какво може Земята сега да съчини в тая област… Гледай, гледай!
Гибсън, който бе се престрашил да улови по-здраво подадената му ръка и около пет-шест минути бе я държал в очакване, полека я задърпа към себе си. В полудъгата на люка се показа рамото, след него последва друго нещо такова, топчесто и лъскавочерно. Би трябвало да е главата, но приличаше само на леко деформирано кълбо с големината на баскетболна топка, съотнесено към общите размери. Тялото след нея се завъртя, та да влезе и другото рамо, защото Томи бе отворил люка само на една трета. В шлюзовото помещение, на метър и нещо над пода му, се източи на хълбок едно безупречно в пропорциите си човешко тяло и остана да лежи с гръб към екрана.
Сякаш ужасен от стореното, Гнбсън бе се изкривил назад и от това неудобно положение панически се опитваше да затвори отново люка. Неистовото му пъхтене кънтеше в шлемофоните на двамата.
— Нареждания? — попита Антон.
Гласът на японеца трепереше от напрежението, което излъчваше малкият екран на шлюзовата телевизионна камера:
— Упорствуват на своето. И пак заплашват.
— Нищо, ние ще си гледаме работата. Но ако това е номер, кажи им, че щом се върна, ще си подам оставката. Да не си въобразяват, че ще ме тренират с такива бездарни фокуси.
Тялото в шлюзовата камера се завъртя с рибешка лекота към пода и командирът забрави да попита дали Акира е предал думите му. А кибернетикът не ги предаде, онемял от възхищение пред това техническо чудо. Защото роботът се задържа само за няколко мига в новото си положение, плавно сгъна колене към корема си и елегантно се превъртя като скачащ в задно салто гимнастик, чието упражнение се прожектира в забавено темпо. Забавянето идеше тук от безтегловността, но ето че напук на нея краката отново се изпънаха, вече към пода, и уверено стъпиха на ходилата си. Никой човек не би могъл да се изправи така леко без опора. А роботът помаха с ръка към втрещения край люка Гибсън и това приличаше на шеговито-иронично приветствие.
— Кажи нещо де! — ревна англичанинът в шлемовете на двамата.
— Гледай и чакай! — отзова се Антон.
— Не питам тебе.
— Без нерви. Томи! Ако може да говори, ще проговори. Предполагам, че на езика на мъглявината Андромеда…
— Остави си остроумията за после! Какво да правя?
— Пипни го! — рече Антон и се задъха, сякаш му предстоеше сам да докосне това черно гумено тяло, чиито изящни линии нямаха нищо общо с функционалната структура на ония роботи с човешки вид, които слагаха за изпитание в новите видове самолети и автомобили. Би могъл да бъде негър-манекен, свален от някоя витрина, ако главата му не бе заменена с тая черна баскетболна топка.
Англичанинът не беше от страхливите, но приближаването му към пришълеца изглеждаше на екрана повече от плахо. Още при първите му крачки обаче гостът отскочи, полетя насреща му, обхвана грамадните рамене на скафандъра и увисна на тях.
— Това е прегръдка, Томи — развесели се Антон, приел окончателно версията за подхвърления робот. — Не се разплаквай. И не давай да те целува, може да има развалени зъби.
— Свързвам те с базата — обади се в шлемофона му Акира. — Шефът вдига па…