Германско момиче, интервюирано от Си Ен Ен, говореше: „Имаше две коли — някакъв ван и един седан. Може би беше пежо, но не съм сигурна. Движението по моста спря за секунди“.
Шамрон натисна бутона на дистанционното, за да изключи звука на Си Ен Ен, и увеличи този на Би Би Си.
Таксиметров шофьор от Кот д’Ивоар описа убиеца: тъмна коса, добре облечен, красив, хладнокръвен. Престъпникът бил с момиче — „… руса девойка, леко пълна, чужденка, определено не французойка“. Обаче шофьорът не видял нищо друго от трагедията на моста, защото се прикрил зад калника, когато избухнала бомбата. Погледнал отново чак когато стрелбата спряла.
Шамрон извади от джоба на ризата си бележник с протрита кожена подвързия, остави го внимателно на бюрото и го отвори на празна страница. Със силната си точна ръка написа само една дума: момиче.
После отново обърна поглед към телевизора. Привлекателна млада англичанка на име Биатрис разказваше за нападението пред кореспондент на Би Би Си. Тя описа катастрофата между вана и леката кола, която спряла движението на моста, заклещвайки автомобила на посланика. Обясни как убиецът се отделил от приятелката си и извадил оръжие от раницата си, а после я захвърлил под шасито на лимузината. Изчакал тя да избухне, преди спокойно да се приближи и да избие всички в колата.
След това Биатрис разказа как убиецът бавно тръгнал към девойката, която само секунди преди това страстно целувал, и изстрелял няколко куршума в гърдите й.
Шамрон съсредоточено изписа името Тарик под думата момиче.
Ари вдигна телефона за безопасна връзка, набра номера на Узи Навот — шефа на парижката централа — и каза:
— Те са имали човек на приема. Някой, който е предупредил екипа отвън, че посланикът си тръгва. Знаели са маршрута му. Предизвикали са катастрофа, за да блокират движението и така шофьорът да няма път за бягство.
Навот се съгласи. Беше му станало навик да се съгласява с Шамрон.
— В онази сграда има доста ценни предмети на изкуството — продължи Ари. — Предполагам, че има и доста модерна видео охранителна система. А ти какво мислиш, Узи?
— Разбира се, шефе.
— Кажи на нашите приятели от френските служби, че искаме незабавно да изпратим екип, който да наблюдава разследването и да им оказва всякаква помощ, от която се нуждаят. А после вземи тези видеокасети и ми ги изпрати с дипломатическата поща.
— Дадено.
— Какво ще ми кажеш за моста? Има ли там охранителни камери? При малко късмет, може да е записано цялото нападение… И дори подготовката му.
— Ще проверя веднага — каза Узи.
— Останало ли е нещо от лимузината?
— Само ламарините. Резервоарът е избухнал и за съжаление огънят е изпепелил почти всичко, дори и труповете.
— Убиецът как се е изтеглил оттам? — заинтересува се Шамрон.
— Скочил е на задната седалка на един мотор. Изчезнал е за секунди.
— Някаква следа от него?
— Никаква, шефе.
— А улики?
— И да има, френската полиция няма да ги сподели с мен.
— А какво става с другите участници в атентата?
— Също са избягали. Добри са били, шефе. Дяволски добри! — ядосано въздъхна шефът на парижката централа.
— Кое е убитото момиче?
— Някаква американка.
Шамрон притвори очи и тихо изруга. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе намесата на американците.
— Янките уведомени ли са вече?
— В момента половината от служителите на посолството им са на моста.
— Как се е казвала девойката?
— Емили Паркър.
— Какво е правела в Париж?
— Очевидно си е почивала няколко месеца след дипломирането.
— Чудесно. Къде е живяла?
— В Монмартър. Екип от френски детективи работи в квартала: ровят, разпитват…
— А научили ли са нещо интересно? — поинтересува се Шамрон.
— Не съм чул нищо друго, шефе.
— Иди сутринта в Монмартър. Огледай и ти, поразпитай. Но дискретно! Може някой в нейната сграда или в местното кафене да е видял любовника й.
— Добра идея, шефе! — съгласи се Узи.
— Направи ми една услуга. Вземи със себе си снимките на Тарик от архива.