— За какво става въпрос, Юсеф? Наркотици? Бомба? Кажи ми, негоднико!
Изпълнението й бе толкова убедително, че Габриел се притесни дали Юсеф няма да промени мнението си. Ари явно искрено се забавляваше от шоуто. Когато Жаклин най-накрая се съгласи да отиде, той погледна Габриел.
— Това беше чудесно. Прекрасен стил, добра работа. Браво!
Пет минути по-късно Габриел ги видя да се качват на задната седалка на тъмносин воксхол. Няколко секунди след като потеглиха, една кола мина под прозореца на Габриел — наблюдателите на Шамрон. Сега нямаше какво да се прави, освен да се чака. За да запълва времето си, Алон пренави касетата и отново изслуша разговора им. „Кажи ми нещо — питаше Жаклин. — Когато това свърши, ще те видя ли отново?“ Габриел спря касетата и се запита дали въпросът й бе отправен към Юсеф или към него.
Кромуел Роуд в полунощ: пустият булевард, който свързваше Централен Лондон със западните предградия, никога не бе изглеждал толкова красив. Мрачните хотели от епохата на Едуард сега бяха осветени с примигващите светлини на рекламите и Жаклин ги намираше за очарователни. Дори сменящите се светлини на светофарите, които се отразяваха върху мократа настилка, й изглеждаха като урбанистичен шедьовър. Жаклин свали малко стъклото си и вдиша влажния нощен въздух, изпълнен с автомобилни газове и мирис на пържени картофки и скара. Нощният Лондон бе много вълнуващ.
Бяха сменили синия воксхол със сива тойота с напукано предно стъкло. Шофьорът на воксхола беше хубав младеж с вързана на опашка коса. Сега зад волана седеше по-възрастен мъж — около четиридесетгодишен, с тясно лице и неспокойни черни очи. Караше бавно.
Юсеф му прошепна няколко думи на арабски.
— Говори на френски или английски! — недоволно го засече Жаклин.
— Ние сме палестинци — отвърна той. — Арабският е нашият роден език.
— Изобщо не ми пука. Аз не го говоря. Не разбирам какво казваш и това ме кара да се чувствам неудобно. Така че или говори на скапания английски, или си намери някого друг за задачата.
— Просто го помолих да намали малко.
„В действителност, Юсеф, ти му каза да се увери, че не ни следят, но хайде да не издребняваме“ — помисли си Жаклин.
На седалката между тях лежеше малък куфар. Юсеф я беше закарал до квартирата й и й бе помогнал да си опакова вещите.
— Ще трябва да го носиш като ръчен багаж, затова си вземи само най-необходимото — посъветва я той. — Ако имаш нужда от повече дрехи, ще ти дадат пари да си купиш.
Беше наблюдавал внимателно, докато тя си събираше багажа, инспектирайки всяка вещ, която Жаклин слагаше в куфара. Тогава тя го попита саркастично:
— Как да се облека? За топъл или за студен климат? В Норвегия ли ще ходим или в Нова Зеландия? В Швеция или в Швейцария? Какъв да е стилът на облеклото ми — официален или ежедневен?
Сега, докато пътуваха, Жаклин си запали цигара. Юсеф също си взе една и протегна ръка за запалката й.
Тя му я даде и го наблюдаваше, докато си палеше цигарата. Той тъкмо се канеше да й я върне, когато нещо го накара да спре и да я разгледа по-внимателно. Жаклин за миг сякаш забрави да диша.
— Много е хубава — каза Юсеф и прочете гравирания на гърба надпис: За спомен на Доминик с много обич.
— Откъде я имаш?
— От сто години е…
— Отговори на въпроса ми.
— Подарък ми е от един мъж, който не ме е изпращал никъде с напълно непознат човек.
— Трябва да е бил много мил. Защо никога не съм виждал тази запалка?
— Не си виждал много неща. Това нищо не означава.
— Да ревнувам ли?
— Погледни датата, идиот такъв.
— Юни, хиляда деветстотин деветдесет и пета — прочете Юсеф на глас. — Този мъж още ли присъства в живота ти?
— Ако присъстваше, нямаше да съм с теб.
— Кога го видя за последен път?
— През юни хиляда деветстотин деветдесет и пета, когато ми подари запалката.
— Трябва да е бил много важен за теб, иначе нямаше да я запазиш — лукаво я изгледа Юсеф.