— Това не е негова, а моя запалка и я пазя, защото е хубава — троснато отвърна Жаклин.
„Габриел беше прав — помисли си тя. — Той подозира нещо. Може да ме убие още тази нощ“. Погледна през прозореца си и се запита дали Кромуел Роуд в тази влажна зимна нощ няма да бъде последната гледка, която ще отнесе от живота. Трябваше да напише прощално писмо до майка си и да го остави в банковия си сейф. Зачуди се как ли Шамрон ще й го съобщи. Щеше ли да й обясни, че тя е работила за Службата, или щяха да прикрият по някакъв начин смъртта й? Щеше ли да й се наложи да прочете за това във вестниците? „Жаклин Дьолакроа, ученичката от Марсилия, която се издигна до върха на европейския моден бизнес, е умряла при загадъчни обстоятелства, преди неочаквано кариерата й да започне да залязва“. Запита се дали журналистите, към които винаги се отнасяше с презрение, щяха масово да я оплюят след смъртта й. Е, поне Реми щеше да напише нещо хубаво за нея. Отношенията им винаги са били сърдечни. Навярно и Жак щеше да намери няколко топли думи. Може би дори и Жил… Но като си спомни партито в Милано и караницата за кокаина, Жаклин мислено се ужаси: „Боже, Жил ще ме разнищи!“
Юсеф й подаде запалката. Тя я взе и я пусна в дамската си чанта. Възцарилата се тишина бе ужасяваща. Искаше й се да го накара да наруши мълчанието си. Когато той говореше, тя се чувстваше в относителна безопасност, дори и да я лъжеше.
— Не отговори на въпроса ми — каза Жаклин.
— На кой въпрос? Тази вечер ми зададе толкова много.
— Когато това свърши, ще те видя ли отново?
— Това зависи изцяло от теб — рече Юсеф.
— Пак избягваш отговора.
— Винаги съм бил искрен.
— Така ли? Ако ми беше казал истината още в началото, съмнявам се, че утре сутринта щях да отлетя с някакъв напълно непознат мъж.
— Трябваше да премълча някои неща. А какво ще кажеш за себе си, Доминик? Беше ли напълно честна с мен? Разкри ли ми всичко за себе си?
— Всичко съществено.
— Това е доста удобен отговор — изгледа я изпитателно палестинецът. — Използваш го много ефикасно, когато искаш да отклониш разговора.
— По една случайност това, което ти казах, е истина — ядоса се Жаклин.
— Е, надявам се.
— Понякога си голям гадняр.
— А ти си много уморена. Поспи малко.
Тя облегна глава на страничното стъкло на автомобила.
— И къде отиваме сега?
— На безопасно място.
— Да, вече ми каза това, но обясни ми къде.
— Ще видиш, като пристигнем.
— Защо ни е необходимо безопасно място? Какво му има на твоя апартамент? А на моя?
— Мястото, където отиваме, е на мой приятел и е близо до летище „Хийтроу“.
— Твоят приятел ще бъде ли там?
— Не.
— Ще останеш ли с мен през нощта?
— Разбира се. А на сутринта ще летя с теб за Париж.
— А след това?
— След това ще се срещнеш с нашия палестински лидер и ще започне съвместното ви пътуване. Бих искал да съм на твое място. Би било голяма чест да придружа този мъж. Нямаш представа каква късметлийка си, Доминик — говореше с тих глас Юсеф.
— Как се казва този велик човек? — прекъсна го Жаклин. — Може да го познавам.
— Съмнявам се. Ще се обръщаш към него с името, което си е избрал за прикритие. Наричай го Люсиен Даво.
— Люсиен — повтори тихо тя. — Винаги съм харесвала това име. Къде отиваме, Юсеф?
— Затвори очи. Скоро ще пристигнем.
В подслушвателния пост Шамрон вдигна слушалката на телефона, преди той да иззвъни втори път. Слуша мълчаливо известно време, после внимателно затвори, сякаш току-що му бяха съобщили за смъртта на стар противник.
— Изглежда, установили са се за през нощта — каза той.
— Къде? — попита Габриел.
— В общински жилищен комплекс в Хаунзлоу, близо до летището.
— А екипът?
— Заели са позиции и добре са се скрили. Няма да мръднат оттам цялата нощ.
— Щях да се чувствам по-спокоен, ако и аз бях там.
— Утре те чака дълъг ден. Предлагам ти да поспиш няколко часа.
Вместо това, Габриел отиде в спалнята и се върна след малко, облечен с яке и с раница на рамо.
— Къде отиваш? — учуди се Ари.
— Трябва да се погрижа за нещо лично.
— Кога ще се върнеш?